Ако някога започнете да си мислите, че сте вече твърде стари, за да учите нови неща, спомнете си историята на Присила Ситиней, акушерка от селските райони на Кения. В детството си тя не е имала достъп до училище и не е успяла да се научи нито да чете, нито да пише. Към края на живота си обаче тя решава, че иска да предаде своите знания и опит на следващите поколения. И така, тя започва да посещава уроци в местното училище заедно с шест от правнуците си. По това време тя е била на 90 години.
Често ни се казва, че "старо куче нови номера не може да учи" - идеята, че мозъкът на старите хора просто не може да абсорбира толкова много информация, колкото малко впечатлително дете.
Много хора биха предположили, че просто не можете да придобиете сложно умение като четене или писане на 90-годишна възраст, след като сте били неграмотни през целия си живот.
Последните проучвания в психологията и неврологията показват, че тези извънредни постижения не трябва да бъдат възприемани като изключение.
Въпреки че може да срещнете някои допълнителни трудности с ученето, когато вече сте на 30, 50 или на 90, но мозъкът ви все още има удивителна способност да учи и да овладее много нови умения независимо от вашата възраст. А усилието да усвоите нова дисциплина може да бъде повече от изплатено с тренировката, която правите на мозъка си, повишавайки когнитивното му здраве.
И все пак не винаги е имало такъв оптимистичен възглед за придобиването на нови умения "от нулата" от възрастни.
Преобладаващият, песимистичен възглед за "остаряващия ум" може да бъде проследен обратно до древните гърци и Аристотел. В своя трактат De Memoria et Reminiscentia ("За спомнянето и паметта"), той сравнява човешката памет с восъчна плочка. При раждането восъкът е горещ и гъвкав, но тъй като се охлажда, става твърде труден за оформяне и чуплив, при което вече не може да формира ясни отпечатъци. Така и човешката памет и способност за учене става все по-неподатлива с годините.
Хилядолетия по-късно, разбирането на учените за мозъка изглежда е отражение на този възглед. Невролозите дори използват специален термин, за да опишат адаптивността на мозъка - невропластичност. И според тях колкото повече напредва възрастта на човек, толкова повече това качество се губи.
Детството, по-специално, се смята за "критичен период", през който се натрупват всякакви впечатления, познания и мисловни схеми. След края на този критичен период способността на мозъка да възприема нови неща започва да намалява, което прави много по-трудно да се научат много сложни нови умения.
Очевидни доказателства за тази теория могат да се наблюдават при хората, които учат нов език. Малките деца, пристигнали в чужда страна, сякаш далеч по-лесно усвояват езика, отколкото техните по-възрастни братя и сестри или родителите им.
И все пак по-близък поглед върху данните от изследване на университета в Торонто върху способността на имигрантите да усвоят новия език показва, че с увеличаването на възрастта нивото на владеене на новия език намалява постепенно, а не спада рязко, както би предполагала теорията за критичния период.
Това може да се дължи отчасти на факта, че децата имат повече възможности да усвояват езика, с помощта на училищата и съучениците си. Също така вероятно може да се каже, че децата са по-освободени от задръжки и не се страхуват толкова от това да правят грешки.
В случая интересен пример е босненският писател, живеещ в САЩ, Александър Хемон.
През 1992 г. той бяга в САЩ заради войната в бивша Югославия, без да знае дори дума английски. По собствените му думи по това време той изпитва огромна нужда да пише, също толкова голяма, колкото и нуждата да яде и да спи. Затова започнал да учи езика от улицата и средата наоколо. Три години по-късно пише първия си текст за американско списание, а след това пише и три добре възприети от критиката книги - два сборника с разкази и един сборник с автобиографични есета, който става носител на наградата "МакАртър".
Усвояването на английския език до такава степен от босненския имигрант Хемон би било почти невъзможно според теорията за критичния период. Но чистата му решителност и неотложността на ситуацията подхранват силата му да се учи.
Разбира се, децата много по-лесно могат усвояват определени умения, особено ако имат правилния пример около себе си. И все пак Хемон показва, че не е нужно да владееш перфектно типичния британски или американски акцент в говора си, за да напишеш книга, заслужаваща престижна награда.
Невероятният напредък все още е възможен в много различни области, а възрастните може да открият, че те могат да компенсират някои от липсите си с по-голям капацитет за анализ, самоанализ и дисциплина.
Научната литература вече е пълна с казуси на по-възрастни възрастни хора, които успяват да достигнат невероятни постижения на паметта. Такава разширена невропластичност също се отразява в по-скорошни изследвания на анатомията на мозъка, което показва, че мозъкът на възрастните е много способен да възприема от очакваното и повече от способен да създаде връзките, необходими за сериозно учене.
Важен фактор за запазването на невропластичността се оказва поддържането на мозъка във формата. Менталните упражнения спомагат за натрупването на невротрансмитери и хормони в мозъка, за които е известно, че стимулират растежа на нови мозъчни клетки и синапси.
И все пак най-голямата бариера за учене пред по-възрастните хора е липсата на увереност в собствените способности.
В редица експерименти проф. Джина Турън от Университета на Северна Каролина стига до извода, че много от възрастните хора (над 60 години) често подценяват силата на собствените си спомени. Това води до някои лоши навици, заради които не успяват да се възползват максимално от своите умове.
В един момент тази увереност, че умът им не може да учи повече се превръща в самоизпълняващо се пророчество, тъй като способността закърнява от липсата на употреба. Ако за сметка на това, психологическите бариери бъдат пробити, по-възрастните хора може да се възползват от пълния капацитет на ума си.
Любопитен пример тук е експериментът на проф. Денийс Парк от Центъра за жизнено дълголетие към университета на Тексас. В него участие взели 200 души, които били подложени на програма от 15 часа на седмица.
През това време те трябвало да изберат два варианта. Първият бил да научават нови умения като плетене или дигитална фотография - действия, които активират дълготрайната памет и вниманието, чрез следване на сложни инструкции. Вторият бил по-лек - разходки до близкия парк, решаване на кръстословици или различни пъзели, социални активности и т.н.
В началото и в края на трите месеца изследователите дали на участниците тест за силата на паметта. Само тези, които се занимавали с плетене или фотография показали значително подобрение в резултатите. По-късно мозъчно сканиране установява, че това изглежда се е отразило и в самия мозък, засилвайки областите, свързани с вниманието и концентрацията.
Иначе казано - активното учене на нови умения и занаяти могат да доведат до развиване на мозъка. Осъзнали промяната, участниците, които са показали развитие в мозъчната активност, са започнали да проявяват по-голяма увереност. Така например един от респондентите в изследването започнал да прави снимки за местния вестник.
Така че единствените граници пред ученето са тези, които си поставяме сами. И както Присила Ситиней, 90-годишната пра-прабаба от Кения, казва: "За ученето няма възраст".
