Миналия юни се озовах в Урануполи: последното населено място преди Атонските манастири на третия ръкав на Халкидики. Помнех го като оживено място с претъпкани улици, обрамчени с олеандри, викачи за ресторантите по истанбулски тертип и малки тълпи, навиращи се по магазините за икони.
Е, през юни 2020 г. нещата стояха различнo. Олеандрите си цъфтяха все така величествено, но улиците бяха пусти, 2/3 от магазините бяха затворени, а хора се виждаха рядко - по един, двама, мълчаливи, с маски.
Беше толкова потискащо, че ми се прииска да се промъкна през някоя дупка във времево-пространствения континуум и да се озова на главната в Китен в края на юли и да потъна в хистеричната какафония на шумната, светкаща тълпа.
Сега обаче, година по-късно, пандемията се е спотаила и животът възкръсна: парковете пак взеха да се пукат по шевовете, уличният живот набра сила и дори дискотеките отново са в играта. В началото това ме радваше. Докато не започнах чат-пат да излизам от София и да попадам на места, които някога съм харесвала и които в момента приличат на кебапчийници.
Докладвам за няколко такива. Моля, допълвайте.
Екопътека Искър-Златна Панега
Последният път, когато минавах по тази екопътека, това, което ми направи впечатление, е особеният син цвят на водата. Имаше птици, дървета... такива неща. Е, и хора, разбира се. Беше преди вие-знаете-какво.
Сега обаче екопътеката е "облагородена" и човек вече може да кара каяк или моторна лодка по реката, както и да си купи кюфте за из път. Разбира се, кой би издържал 40-минутна разходка без кюфте? Водата вече не е толкова синя, а птици не се чуват, но звукът от моторните лодки, понесли жени със скъпи анцузи, нежно разпаря тишината.
Рилските езера
Някога Рилските езера бяха място, до което достигаха истинските туристи и дъновистите. Под "някога" разбирайте преди Лифта. Това място спокойно може да раздели съществуването си на две епохи: ПР.Л. и СЛ.Л. От хижата на Рилските езера можеше в далечината да видиш Мальовишкия дял рано сутрин. Можеше да се качиш до връх Харамията, за да си изядеш вареното яйце, или да тръгнеш от хижата рано сутрин и да медитираш на Сълзата сам. Да, сам.
Сега това е невъзможно. Пътеките до езерата приличат повече на ВитошКа в първия топъл ден за годината в събота следобед, отколкото на планински маршрут. Хората се движат в индийска нишка с ритъма на тълпата и дори главната в Приморско засрамено навежда глава пред това, което се случва около Бъбрека.
Бачковският манастир
По презумпция манастирите би следвало да са тихи места, в които монаси и монахини водят уединен живот, отдаден на Бога, а посетителите влизат, за да се докоснат до Него, да запалят свещ за здраве или за починалите си близки, да се напръскат със светена вода и да си откъснат малко здравец.
Е, презумпцията да го духа. Пътят до Бачковския манастир вече е миниатюра на пазара "Красно село". Духовното си е духовно, но все пак човек задник носи. Трябва да се купуват и гащи. Затова на сергиите, през които се минава, за да се стигне до манастира, има разнообразие от гащи, прашки, потници, дървени дъски за рязане на салам и самия салам.
Впрочем, разбирам, че Троянският манастир е бил сполетян от същата съдба. А наскоро на поляната до Араповския, който се намира до Асеновград, имаше кебапче-фиеста, а до аязмото хората от манастира бяха сложили табелка "Моля не изстудявайте напитки в извора. Това не е обикновена, а светена вода!". Нали разбирате? Някой си е пуснал в светения извор ракията да се изстуди.
Алеко
За близостта си до столицата, Витоша е впечатляващо недостъпна. Драгалевският лифт в момента не работи, Романският също. Зимата пътищата затварят между 11 и 14 ч. И въпреки това, районът около хижа Алеко е по-населен от плажа Копакабана.
През зимата на Алеко се изсипват тълпи от родители, натоварени с шейни, ски, дъски, пликове, деца и тънки нерви. Лятото - също, но без ските и шейните. Ароматът на кебапчета се носи до Черни връх, а крясъците "Михаиле, на секундата ела тук, защото ще те пребия" носталгично ни пренасят по плажовете на Южното Черноморие.
Поляните около Мала Църква
Мала Църква е прекрасно, китно село в близост до Самоков. Там се намира черквата "Св. св. Петър и Павел" от XVI век, която е била заровена по време на турското робство и реставрирана впоследствие.
Близо до Мала Църква тече реката Леви Искър, покрай която човек може да се разходи и да се наслади на природата... докато не се натъкне на караваните на шумни компании, които въртят скара, потупват се братски и шумно се оригват.
Подобно нещо, чувам, се случва и по поречието на Искъра.
Няма лошо. Хора сме. Обичаме да ядем кюфтета и да сме на една ръка разстояние от аудито си. И все пак, си мисля, че в онзи пуст, призрачен Урануполи през юни 2020 г. имаше нещо. Нещо хубаво.
