Когато чуят "Бразилия", повечето хора си представят разкошни плажове, красиви жени, които танцуват под звуците на боса нова, карнавали, футбол и вечен купон по претъпкани улици.
Тази представа е приятна, но няма твърде много общо с бразилската действителност. И докато в Рио де Жанейро наистина витае парти дух и по (доста мръсните) плажове Копакабана и Ипанема се разхождат лъскави хора, то в голяма Бразилия има много градове, които приличат повече на Припят, отколкото на Рио.
Един такъв град е Фоз до Игуасу: подобно на повече бразилски градове той няма център, улиците се кръстосват без никаква архитектурна логика и в неделя следобед, когато самолетът ни каца на миниатюрното му летище, там не работи нищо.
Ако тук сме свикнали, че във всеки един момент можем да скокнем до някой денонощен хипермаркет и да си купим цигари, розе или кокосов орех, то на много други места по света това изобщо не е възможно. Фоз до Игуасу е такова място. Но не сме там, за да си купуваме кокосови орехи, а защото това е мястото в Бразилия, от което се стига до водопадите Игуасу.
На езика на местните племена "Игуасу" означава "голяма вода". Тези водопади се намират на границата между Аржентина, Бразилия и Парагвай и са образувани преди 120 милиона години, когато по Земята още са бродили трицератопси и стегозаври.
Игуасу са част от бразилския национален парк Игуасу от едната страна, и от аржентинския такъв - от друга. Двата парка заедно са най-големият субтропичен резерват в света и, естествено, са в списъка на UNESCO.
Водопадите са били декор в не един и два филма. Те се появяват в "Индиана Джоунс и кристалният череп", в "Miami Vice", "Капитан Америка: Войната на героите", а последно ги видяхме на екран в "Черната пантера" на Marvel.
Вече на живо, ги виждаме първо отвисоко. Качваме се на хеликоптер, където ни чака първият лек шок - вместо пилот, имаме пилотеса. Измърморвам едно страхливо "wtf", което пилотесата, която владее английски, разбира. Засмива се и за мой ужас решава да ни покаже, че е не по-малко пилот и от най-мъжествения си колега. Хеликоптерът се разлюлява бясно, дразнейки вестибуларните ни апарати, и се издига бързо.
След малко под краката ни блесват водопадите: огромни маси вода, от които се издига пара, мъгла и тук-там дъги. Около тях се вижда истинска джунгла, от която сякаш ей сега, всеки момент, ще се покаже главата на огромен завропод. Хоризонтът е мъглив от изпаренията и някак безкраен.
Няма как да го гледаме твърде много време обаче, тъй като хеликоптерите са скъпи превозни средства и няколко лупинга по-късно, нашият шумно се приземява. От площадката се отправяме към птичия парк.
Той се намира в дъждовна гора и шумът от птичите викове, скандали и песни е оглушителен. Към него се добавя бръмченето на грамадни неприятни насекоми, каквито няма по нашите ширини и изобщо звуковият фон е тотално какафоничен.
Наоколо прелитат папагали, тукани и всякакви други шарени пилета, а по земята лазят костенурки и малки кайманчета.
Следващата ни спирка са самите водопади. Минаваме през опашката за входа, опашката за качване в автобуса и опашката за слизане от автобуса и се изсипваме с останалите 86443990159 туристи в средата на парка, откъдето се тръгва по пътека, която напомня на крайморската алея в Созопол.
Вместо тихото Черно море с бавно поклащащата се оранжева шамандура обаче, от дясната ни страна бучат водопадите. Границите на Парагвай и Аржентина са отбелязани с флаг и други тълпи туристи.
По времето, в което сме там, COVID-19 е в далечното бъдеще, а думата "пандемия" не е част от общочовешкия речник. Затова се движим в ритъма на тълпата: няколко крачки напред, след което спирка за селфита и съзерцание.
Интересно ми е по колко селфита се правят в минута в рамките на национален парк Игуасу, но смятам че цифрата не би се побрала дори в ума на Стивън Хокинг и се отказвам да направя приблизителна сметка.
Уви, за т.нар. мирадори (места за снимки) се вият многолюдни опашки, затова пропускаме част от най-добрите такива и продължаваме по пътеката. Дрехите ни са залепнали, тъй като влажността е близка до 100%.
Към нея се прибавят и пръските от водопадите и докато стигнем до моста под "Дяволското гърло", който навлиза навътре над водопадите, вече знаем, че от дъждобраните, които купихме на входа на парка, няма никакъв смисъл.
"Дяволското гърло" е най-впечатляващият водопад и по нищо не прилича на едноименната уютна българска пещера.
Мостът до водопада обаче е опасно място. В рамките на шепа квадратни метри човек се разминава с малка армия от туристи, които са развълнувани и леко се побутват. Трябва да им се признае, има причина да са развълнувани.
Дяволското гърло прилича на... на дяволско гърло, което бълва милиони кубици вода в секунда. Гледката е приковаваща, но докато ѝ се наслаждавате, гащите ви също се намокрят и ако не искате да хванете цистит, се оттегляте и продължавате нататък.
Качвате се с асансьор до тераса с безумна гледка, от която, ако използвах такива изрази, щях да кажа, че ви спира дъхът. Нямате много време за недишане обаче, тъй като тълпата ви повлича към мястото за обяд. Оказва се, че там чака ново предизвикателство: коатите.
Коатите са подобни на еноти бозайници, които изглеждат дружелюбни, но са неистово нахални - катерят се по масите, взимат храна от чиниите и ако нещо не им хареса - хапят.
Из целия парк има предупредителни табели със снимки на окървавени, нахапани от тези животинки човешки ръце, което ме навява на мисълта, че е пълно с хора, които смятат, че е безопасно и готино да нагушкаш бразилско диво животно. Но хора има всякакви.
Последното събитие, в което се гмуркаме за деня, е Макуко сафарито. Електрическо влакче се движи през джунглата, чийто стоманен покой се смущава само от размахваните селфи стикове от туристи-фотографи.
След това ни прехвърлят в Jeep Wrangler без скоростомер (на кого му пука с колко км/ч се движи някой в джунглата) и се озоваваме на понтон, където в потрес забелязвам, че всички кандидат-лодкари са боси и по бански.
Поради липса на бански и джапанки и поради известна гнусливост към кейове, тъпкани от стотици стъпала с неясен микотичен статус, се качвам в лодката с кецове, дрехи и дъждобран. Които, десетина минути по-късно, се оказват напълно излишни, тъй като лодкарят ни завира под самия водопад. Усещането прилича на това, което съм изпитвала на една пързалка, наречена "камикадзе" в черноморски аквапарк. За около 10 секунди имам чувството, че се задушавам и после за около още 30 - че се давя.
Когато се освествам, поглеждам нагоре: към небето се носят водни пари, извиват се ярки дъги и летят огромни черни лешояди, които кацат по палмите с разперени криле. На хоризонта е Парагвайската джунгла.
Отдясно - аржентинското знаме е забодено на скалист връх, обраснал в папрат. А зад гърба - зад гърба ни все по-слаб, но все още оглушителен се чува грохотът на водопадите Игуасу - вечно мощен, вечно подвижен, абсолютно незаинтересован от нашето присъствие или отсъствие, абсолютно неангажиран с наближаващата пандемия и изолация.
Това е то природата: нещо над нас и отвъд нас, което ни кара да се чувстваме едновременно незначителни и малки, отксъснати от сигурната градска утроба, и свързани, смислени, част от нещо по-голямо и по-значимо от собствените си злободневни тревоги.
На връщане от водопадите, спираме да ядем в една чураскария, където сервират месо на шишове на почитания от бразилците принцип "родицио". Ако имате нужда да качите малко или повече килограми, родициото е вашият метод на хранене.
Яденето идва непрекъснато и по много, а имайте предвид, че в Бразилия предлагат пица с кашкавал, банани и течен шоколад. Пица с течен шоколад. Така се правят бразилските дупета, не с детоксикиращи смутита с цвекло и лимони.
Може да се тъпчете спокойно. Стига да успеете след това да си закопчаете колана в самолета, всичко е наред.
Защото веднъж видели водопадите Игуасу, в моментите, в които сте във ВМА да ви ваксинират, или в офиса, или на спирката, на която има шахти, по които тече ток, ще знаете, че водопадите още са там.
Грохотът им е все така мощен, лешоядите все така пикират отгоре, едрите пеперуди все така кацат по парапета, изтъркан от хилядите туристически ръце. Все някъде там, всичко си е същото.
