Подозирам, че текстът, който предстои да напиша и който вие след това ще прочетете (целия, надявам се, а не само изреченията, написани с удебелен шрифт), стилистично ще се движи по класическата за Поколението Х ос "какво беше някога - какво е сега". И задължително ще има една метафорична въздишка под линия, предизвикана по-скоро от чувство за обреченост и невъзвратимост, отколкото от носталгия.
Не съм от тези, дето ще вкарат от две до шест ракии и ще почнат да разправят, че едно време беше по-добре, а сега е***а майката на всичко, включително на телевизията, футбола и киселото мляко.
Напротив, аз съм от тези, дето не престават да се удивляват на изобретенията, които ражда човешкият мозък. Прекланям се пред гения, който ни е дал конферентната видеовръзка, 3D принтирането, контрацептивния пластир, генетичната редакция и, разбира се, лепката, която държи шест бирени кенчета в пакет.
Сега остава да изобретят телепортацията и някои други прекрасни дреболии, описани от фантастите като Дъглас Адамс, като например жива рибка-преводач, която си пъхаш в ухото, и всичко ще ни е "шест, шест, шест." Ще отпаднат дори и малкото неща, които сега ни се налага да учим, понеже апликейшъни за тях все още не са разработени. Ще стига само да познаваш часовника, цифрите и азбуката (евентуално), за да си сто процента функционален индивид. Защото по всичко изглежда, че занапред животът ще става все по-дигитализиран, ерго все по-лесен за използване.
И ако това наистина се случи, защо да се тревожим, че ние, останалите, които така и така нищо не изобретяваме, затъпяваме прогресивно?
И защо някой ще си дава труд да пише статия за нещо, което дори не е застрашаващо живота на индивида или планетата. Като вирусна пандемия. Или земетресенията и ураганите. Или извънземните! Има ли изобщо смисъл?
Не знам. Има ли?
Общата култура се считаше за придобивка по дифолт, а не за нещо, което осигурява интелектуално превъзходство и гарантира просперитет в живота. Човек започваше да трупа знания още в детска възраст и да надгражда постигнатото с труд и много любопитство през годините. Дори само наученото в средното училище, от книгите за индианци, от поредицата "Галактика" и списание "Паралели", оскъдните телевизионни предавания и игрите на улицата беше достатъчно, за да не бъдем пустиняци като децата, които отглеждаме днес.
Заучавахме наизуст претоварени с патетика и архаизми поеми и оди от по пет страници, менделееви таблици, таблици за умножение, исторически дати на кланета, кръстоносни походи и партийни конгреси. Знаехме имената на четиримата мускетари, на всички от "Седморката на Блейк", на футболистите на "Милан" и "Цървена звезда". Помнехме десетки телефонните номера - на съседските хлапета и момчетата от отбора по лека атлетика, на баби и братовчеди, служебния на татко, "Приказки по телефона", пожарната (за всеки случай). И не, не беше нищо забележително да знаеш всички европейски столици.
Сега обаче на кого му е притрябвала обща култура? На кого му е нужно да помни дати и истории за отминали събития и личности, да разсъждава изобщо, когато Siri знае всичко и винаги е там, където последно си я оставил - в задния джоб на дънките, в чантата, на нощното шкафче... Операционната система е твоят мозък. Или поне по-добрата му, 2.1 версия.
Ако е истина, че средностатистическият човек използва 10% oт мозъчния си капацитет, убедена съм, че понастоящем същият този средностатистически гражданин Х почти е ударил дъното с двойкаджийските два процента. Но дали му пука? Има си кола или целогодишна карта за градския транспорт, плейстейшън, тиндърски секс от време на време и приличен брой последователи в Instagram. Разполага и с един загниващ, безполезен малък мозък, поставен за съхранение в красива черепна кутия. Защото днес да можеш да боравиш сръчно с филтрите на телефонната си камера и да фотошопираш добре селфита е много по-достойно за възхищение умение, отколкото това да знаеш европейските столици.
Общата култура е анахронизъм. Апендикс, който и да го имаш, и да го нямаш, все тая. Парадоксално е обаче, че продължаваме да се самозалъгваме, че сме умни. И да се самоласкаем при тази мисъл!
Гледаме "Стани богат" и се гордеем със себе си, когато успеем да отговорим на първите пет въпроса без подсказка. Понякога даже и на въпрос за 2500! И за да не се обиждаме взаимно на тъпаци, което, разбира се, е немислима простъпка в съвременното политкоректно общество, сваляме интелектуалната летва до степен, че и тригодишно да може да я прескочи.
Ето ви пример.
Изписвам в търсачката "Как да проверя общата си култура?" и веднага ми излизат няколко теста. На първия, който отварям, има картинка на детенце с книжка и очила, три пъти по-големи от главата му - класически аксесоари на зубрача от едно време, когато още никой не носеше лещи, а всички книги бяха на хартия. Въпросите са такива, че да накарат всеки да повярва в гениалността си и да поиска следващия път да се тества в Mensa.
1. Дават безплатна бира на кръводарителите в Ирландия?
а) Истина
б) Лъжа
2.Какво трябва да правите, ако попаднете в стая, изпълнена с дим?
а) Да ходите на пръсти
б) Да стоите ниско долу
3. Изчезнал вид ли са еднорозите?
а) Да
б) Не
4. Какво е Камасутра?
а) Книга
б) Техника
И така нататък.
Решавам да проверя какво е положението в един американски сайт, Quora, чието приложение си бях инсталирала на три различни езика преди време с цел да се упражнявам в четене с разбиране. Quora се посещава месечно от 300 милиона души от цял свят. В онлайн платформата интернет ползвателите дават отговори, базирани най-вече на личния им опит, на зададени от други ползватели въпроси от всички възможни сфери на живота - от космонавтика, политика и обществознание до лични взаимоотношения и фитнес съвети.
Веднага попадам на няколко мегадебилни въпроса, които не само говорят за фундаментална липса на каквато и да е обща култура, но и за липсата на социална адекватност:
Aко Айнщайн е бил толкова умен, защо е умрял?
Защо не откривам Цюрих на картата на Швеция?
Какво се случва, когато човешкият сперматозоид проникне в рибешко яйце?
Хората в България имат ли автомобили?
Лесбийките ядат ли зеленчуци?
Колко тежи Кейти Пери?
И така нататък.
Много пъти бившия ми приятел, който е от поколението на милениалите, го домързяваше да си извади телефона, за да провери нещо, и вместо това питаше мен, ако му бях "подръка". Кой е Карл Маркс? Ла Валета на коя държава е столица? Как се пише "кроасан" на френски? Какво е пентагон? Викаше ми "Гугъл с цици". И всеки пък се чудеше как може да съм складирала толкова (ненужна!) информация в главата си и за какво, по дяволите, ми трябва сега при положение, че ако нещо ме интересува да разбера, има "Гугъл без цици".
"Ами ако ти откраднат телефона, нямаш покритие или ти падне батерията, Гугълът без цици заминава, бейби. Затова моя гугъл си го държа в главата."
Не аз, други хора са го казали и доказали, че ако не ползваш мозъка си пълноценно, след време ще го загубиш. Буквално. Неслучайно невролозите препоръчват постоянното упражняване на мозъка чрез решаване на кръстословици, четене на книги, учене на чужд език и пр. като превантивна мярка срещу дегенеративни заболявания като деменция и Алцхаймер. А аз бих добавила срещу видиотяване, опростачване, ирационалност, объркване, изолираност, депресия, самота...
Да живееш "мързеливата", без фантазия, без любопитство за това какво е било преди и какво може да се случи утре и без да задаваш правилните въпроси, надявайки се на отварящи очите и душата отговори, е присъда, която те обрича на доживотна посредственост без право на замяна. А човечеството като цяло - на безвъзвратна мозъчна смърт.
И позволете ми накрая да цитирам финалната част от прочувственото предсмъртно писмо на италианския писател и семиолог Умберто Еко до неговия внук, в което той посочва неизмерната важност на историческата памет и волята да учиш и запаметяваш.
"Мило мое момче,
(...) Всичко трябва да се помни - имало ли е кормило на Ноевия ковчег, кога са измрели динозаврите, кои са били хетите, кога е измислен Мики Маус... Ще дойде ден, в който вече ще си остарял, но ще се чувстваш така, сякаш си изживял хиляди животи. Все едно си участвал в битката при Ватерло, присъствал си при убийството на Юлий Цезар, бил си на мястото, където Бертолд Шварц случайно изобретил барута и взривът го вдигнал във въздуха (така му се пада!) . А приятелите ти, тези, които не са се стремели да обогатяват паметта си, ще са изживели само един живот - един много тъжен и лишен от емоции живот."
---
* Статията "Внуко, учи наизуст" е публикувана в италианското издание L"Espresso през 2014 г.
