Когато е във Франция, любимото занимание на Жулиет Бинош е да облече спортен екип, да сложи тъмни очила и да се разхожда из Париж с метро, като междувременно провокира хората да се колебаят - това наистина ли е Жулиет, или се припознават.
Отстрани изглежда като образец за парижанка - дискретна, сдържана и фокусирана основно върху себе си. Но самата Бинош не харесва стереотипите и дори инатливо се съпротивлява, когато някой се опитва да я постави в шаблон и да определи какво може или не може да прави, какво може и не може да мисли.
Подобни етапи от биографията ѝ са упорството да се научи да пее, опитът за бягството от кино рамката на невинната девойка, която десетилетия тежи над нея, и неотлъчната медийна подкрепа, която дава на продуцента Харви Уайнстийн въпреки обвиненията около #MeToo движението.
Три на пръв поглед различни една от друга теми, но говорещи за едно качество в Бинош - твърдоглавието. И актрисата се гордее с него, защото смята, че тази черта в характера ѝ действа като броня, когато ѝ се е налагало да се защитава.
"Спомням си един кастинг, при който режисьорът се опита да се възползва от мен. Спомням си за един продуцент, който по време на вечеря се хвърли отгоре ми и ме хвана за гърдите. В такива ситуации са необходими бързи реакции, за да се предпазиш", казва Бинош в интервю за Le Monde.
И преди някой да си извади погрешни изводи, французойката уточнява - развратният продуцент от историята ѝ не е Харви Уайнстийн. Заговаряйки за него, Бинош веднага се разграничава от десетките си холивудски колеги, които се надпреварваха да изваждат кирливите му ризи пред пресата.
От началото на процеса срещу Уайнстийн до осъдителната му присъда Жулиет остана единствената актриса, която не отстъпи от положителното си мнение за него.
Уайнстийн стои зад най-силните ѝ филми и ако трябва да посочи човек, отговорен за славата ѝ отвъд Франция, това ще е точно Харви. Той ѝ дава ролите в "Английският пациент" и "Шоколад", като за втората Жулиет твърди, че само е помолила Уайнстийн да изиграе Виан Роше и той се съгласил.
"Нека оставим Харви Уайнстийн на правосъдието, а не на общественото мнение. Той изтърпя достатъчно. Беше страхотен продуцент и това не трябва да се забравя. Несъмнено работата с него беше трудна за някои актьори, режисьори и най-вече актриси, но се е държал чудесно през повечето време", казва Бинош пред Le Monde.
Твърдо подчертава и че осъденият за изнасилване продуцент никога не е прекрачвал границите с нея. Дори напротив, сам ѝ е предлагал помощ в търсенето на контрастни персонажи, които да играе на голям екран.
"Когато спрат да те съдят само по външния вид, може да стигнеш много далеч. Но и самите ние сме си виновни. Сами се ограничаваме през цялото време. Когато бях на 14 г. бях изправена пред дилема. Обичах да рисувам, но обичах и театъра. Майка ми имаше приятелка, която е художник, и когато ѝ казах, че се колебая какво да избера, тя ми написа на една бележка: Жулиет, избери всичко", споделя Бинош.
Може да се каже, че тя взима присърце този съвет. На 58 г. има зад гърба си повече от 60 филма, които варират от "Непоносимата лекота на битието" до "Годзила". В същото време продължава и да рисува, като през 2008 г. издаде книга с портрети, дело на нейната четка, придружени с кратки стихотворения.
"Невинаги ми е било лесно, но се вдъхновявам от любовта на майка ми към изкуствата. Спомням си, че за една домашна работа в училище бяха поискали да напишем есе за любимата си дума. Попитах майка ми коя е любимата ѝ дума, а тя отговори "ентусиазъм" и аз веднага започнах да пляскам с ръце, защото моят ентусиазъм беше срещнал нейния", разказва Бинош.
Въпреки че споменава майка си, актрисата не обича да говори с подробности за детството, за възпитанието си в пансион, за бащата, с когото почти не поддържа контакт, или за провалените си връзки.
"Не съм човек, който се обсебва от миналото си", казва тя и споделя, че този начин на мислене се оформя, когато снима "Любовниците от Пон Ньоф".
Тогава дели площадката с голямата си любов - режисьорът Леос Каракс. Работата по филма продължава три години и за Каракс е обезпокояващо автобиографична.
Във фантазиите си той пресъздава смъртта на Жулиет чрез героинята ѝ. Дави я и я измъчва с букет от разнообразни начини, но последната капка за актрисата идва, когато прочита финала на филма.
"Тогава реших да се разделя с Леос", разказва за "Гардиън" и въпреки че режисьорът пренаписва края заради нея, тя подава молба за развод.
"Разбрах, че в живота винаги трябва да гледаш напред. Да си отворен за промяна и да не се страхуваш да поемаш рискове", твърди още французойката.
През последното десетилетие може да се каже, че тя поема още по-стръмни предизвикателства. Вече не се старае да е разпознаваемия тип, наподобяващ Одри Хепбърн, а се ангажира с психологически образи от всички слоеве на обществото.
Нейните героини варират от разглезена артистична парижанка в Let The Sunshine In до психично болен скулптор в "Завереното копие" и разведена учителка в "Коя си мислиш, че съм аз". Във всички тях изследва разновидностите на загубата - загубата на любов, на родител, на идентичност на привлекателност.
За последните 10 години от кариерата си тя видимо е посветена на идеята, че зрелите жени, тези над 50 г, също имат интересни истории за разказване.
А в изпълненията ѝ ясно си проличава, че пълнокръвното извеждане на образа е комбинирало таланта ѝ със склонността да държи на своето.
