На прощаване със старопиталището в Габрово

Времето е неумолимо както към живите същества, така и към сътвореното от тях. Ето защо във всяко населено място в България днес има поне по една обрасла с бурени изоставена сграда.

Там, зад напуканите стени, под дебел слой прах, почива по някоя изгубена частица от миналото, чакаща да бъде преоткрита. Евентуално.

Това е естествен процес и - макар и тъжен - в него няма нищо лошо. Животът е кратък. Изкуството обаче е вечно и точно тук започва трагедията на десетките културни и архитектурни паметници, които родната действителност е обрекла на забрава.

През последната седмица една такава частица от миналото успя да си пробие път отвъд покритите с бръшлян стени и да привлече общественото внимание към проблема с архитектурното ни наследство.

Заедно с нея от дълбините на историята изплува и името на един достоен, но също така забравен българин.

Името на този човек е Пенчо Семов - виден български индустриалец, чиито живот и дело допринасят изключително много за стопанското развитие на страната.

Неясно защо обаче за него доскоро знаеха само шепа историци.

И по-възрастните габровци, защото тъкмо това е градът, усетил в дела девиза на търговеца - "Труд, любов, постоянство". В Габрово Пенчо Семов основава няколко фабрики и разгръща широка благотворителна дейност.

Частицата, която върна спомена за този човек пък, е собствената му вила, придобила популярност като старопиталището в Габрово.

Сградата в класически стил е построена през 1933 г., за да се използва като лятна вила.

Автор на проекта е архитект Никола Гръблев, създал някои от най-знаковите сгради в Габрово и региона.

Във вилата е бил изграден и параклис, а в близост до нея е обособен и красив парк с изкуствено езеро, където гостите на фамилия Семови могат да отпочиват на въздух.

На 10 юли 1945 г. Пенчо Семов умира. Според оставеното от него завещание, лятната му вила трябва да се превърне в старопиталище, което да осигурява подслон и грижа за 50 човека - възрастни журналисти и работници от фабриките му.

За съжаление, не е писано последната воля на българския големец да се случи.

Вместо нея се случва национализацията от 1947 г., която определя и по-нататъшната съдба на имението. Затворено за кратко време, то оживява отново през 1954 г., когато в него е преместено инфекциозното отделение на габровската болница. В тази си роля сградата съществува до края на 20 век. Оттогава е необитаема.

Навсякъде по света посрещат Милениума с фойерверки, вилата на Пенчо Семов обаче влиза в новото хилядолетие с пожар.

Малко след като сградата бива изоставена, тя се превръща в притегателно място за габровските младежи, които се забавляват там, далеч от контрола на възрастните. Една такава сбирка става причина и за избухналия преди 15 години пожар, унищожил покрива на старопиталището.

А иначе нито времето, нито разрухата са в състояние да скрият красотата на този архитектурен шедьовър. Талантът на арх. Гръблев си личи във всяка извивка и всеки дребен детайл. От арките на терасите до капителите на колоните.

Днес, потънала във вечнозелените прегръдки на бръшляна, някогашната вила на Пенчо Семов очаква смирено своята участ.

Из притихналите коридори отдавна не бродят дори призраците, само от време на време някой бездомник се промъква, за да потърси подслон. И това е, може би, най-близкият акт до осъществяването на последното желание на предишния ѝ собственик - да дари дом за нуждаещите се.

Старопиталището в Габрово е само една от многото обречени сгради и паметници на културата у нас. Безстопанствени и рушащи се под напора на времето, постепенно си отиват банята в Овча Купел, Сефарадската синагога във Варна, железопътният завод, в който е създаден първият български локомотив...

Много други знакови за историята на България сгради, част от архитектурното ни наследство, като захарната фабрика в София, вече са просто купчина тухли.

Впрочем, показателен за отношението към собственото ни наследство е и следният пример, свързващ косвено съдбата на захарната фабрика с тази на Пенчо Семов: От 1974 г. до 2009 г. част от архивите на БНТ се пазят в складови помещения именно в захарната фабрика. През 1999 г. във вече разпадащите се складове избухва пожар.

Унищожени са много ценни филми от началото на века, между които и оригинална лента на учителя Анатолий Лаптев, запечатала погребението на габровския индустриалец...

Да, нищо не е вечно, но когато става дума за любовта, труда и постоянството, които нашите предци са вложили в съграждането на Родината ни, най-малкото, което можем да направим, е да проявим елементарно уважение към делото им, съхранявайки го за поколенията.

*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"