Екатерина завършва висшето училище за приложни изкуства École Duperré в Париж, специалност керамика. Учила е в La Cambre, Брюксел, а преди това за кратко и в Националната художествена академия. Днес живее и твори в София, като създава някои от най-красивите порцеланови чаши, а отскоро емблематични керамични чинии и съдове.
Не може да не сте виждали чашите й. Те обикновено са с особена форма, някои от тях изглеждат като конструирани от смачкана хартия, а други са направо като извадени от "Алиса в страната на чудесата".
Екатерина Лашова притежава знанията и уменията да превърне една идеята за съд в реалност, като преди това сама извършва всяка стъпка от производствения процес.
Харесва ни нестандартният й поглед към всекидневието и фантазията, с която прави най-простите неща една идея по-игриви и по-цветни.
В момента е модерно да се говори за дизайн, но малко се говори за производство. А ти успяваш да направиш всичко сама. Каква е тайната?
Аз съм керамик и технолог, това съм учила, владея фазите на производство на керамиката, може да се каже, че съм грънчар, измислям концепциите и после създавам готовия продукт.
Впоследствие започнах да работя с порцелан. Моделите са дефинирани от определена идея - да кажем семпла чаша с дръжка, която е един вид закачка или препратка, хумористичен начин да погледнем на един обект, който е част от нашето ежедневие.
Това е изкуство, което е предназначено за употреба всеки ден.
Т.е. това е приложимо изкуство?
Да, приложимо изкуство е.
Извън приложимото изкуство, като творец-керамик, правила ли си изложба?
Да, през 2007-а година, когато все още не знаех кой път да хвана, но ми се искаше да покажа на света моите идеи, защото когато си артист, дизайнер, художник исках да покажа това, което минава през главата ми. Тогава България встъпваше в един нов строй - Европейския, и реших да направя една концептуална изложба, в която използвах бутилката на Mr Proper на Procter & Gamble, която е налична във всички домове в Европа, като й дадох синия цвят на европейското знаме.
Направих лимитирана серия от 200 бутилки, които представляват един народ, един строй. Синьото за мен олицетворяваше и работническата класа - все едно от един работнически строй минаваме към друг.
Направих инсталация в галерия Съриев в Пловдив, която тогава беше галерия за керамика.
Това беше преломният момент, когато реших накъде ще се ориентирам и започнах да правя чаши.
Защото реших, че все отнякъде трябва да започна и така 10 години правих чаши. Миналата година, когато ателието стана на 10 години реших, че трябва да сменя обекта и ми се искаше направя посуда, която да носи изначалния дух на керамиката.
Керамиката е занаят, който малко се губи в продукцията на масовата индустрия и всичките тези заводи, бълващи на безценица стереотипи, в които се измива цялата духовност. А керамиката е материя.
Мислиш ли, че хората се връщат към способността си да оценяват труда, вложеното усилие и загърбваме консуматорското и масовото?
Опитът ми за една година, от началото на новото ми начинание с керамиката и посудата, която нарекох love, защото исках да има лесноразбираемо и интернационално име и да бъде направена с любов към хората, с любов към кухнята, да показва позитивната страна на нещата, ми показва, че хората разбират и ценят подобен труд.
Има различни хора, които носят различно светоусещане, минали са различни пътища и това се разбира, дори при избора им на керамика.
А хората, като потребители, искат ли да се образоват по отношение на посудата и приборите? През последните години кулинарията - покрай ТВ формати и кулинарни фестивали сякаш промени нагласите, отразява ли се тази тенденция и на твоите клиенти?
Точно така е, да. Когато се прибрах в България, след като завърших в Париж през 2004-та година, си потърсих работа като чирак при някой друг керамик, за да помагам, изобщо да правя нещо. Тогава всички казваха, че щом идвам от Париж, най-добре е да си се върна там.
Но аз съм от тук, защо да се връщам там? И така не можах да си намеря място, а всички ми казваха, че за порцелана няма пазар, тъй като той излиза като себестойност много по-висок.
Всички твърдяха, че това няма да има успех. В момента, от моята гледна точка, не само има успех, но имам и последователи, има хора, които директно копират нещата, има хора, които използват същата технология - нещо, което го нямаше.
А клиентите търсят ли изрично нещата с твоя подпис?
Да, търся конкретно и държат на определен автор. Когато ти създаваш нещата имаш определена история, а хората я оценяват, не е просто защото нещо изглежда по определен начин, а заради заряда, който носи.
Не се ли завръщаме тъкмо там: към ръчно произведените, изчистени предмети, красиви, стойностни и качествени, които носят отпечатъка от труда а майстора?
Надявам се, че се завръщаме именно към това. Както казваше един мой учител "ние сме керамици и създаваме една вълна", защото когато се използва грънчарско колело, за да се вдигне топката глина, се правят три вълни.
Ние винаги казваме, че трябва да използваме тези вълни и да разпространяваме това, което правим по начин, по който да може повече хора да влизат във вълната.
Понякога хората не е нужно да знаят в детайл начина или технологията на изработка, но когато пипнат самата материя или се хранят в такава посуда - усещането е съвсем друго. Допирът на вилицата е различен, храната седи по различен начин.
Какви са твоите клиенти: повече частни лица или ресторанти?
Има хора, които си поръчват цели сервизи, има други, които идват за една купичка и една чиния и правят колекционерски сет и всеки месец си купуват по нещо, надграждат.
За мен е огромна гордост, че някои ресторанти си поръчват чинии - първият беше Niko'las 0/360 в София, а един ресторант поръча при мен дори цялата посуда - Асеневци във Велико Търново.
Това не е една серия за едно ястие, а това са към 1000 обекта, за изработката на които се наложи да отидем във фабрика с по-голяма пещ.
По колко часа на ден работиш?
Това е относително. Денят и нощта понякога нямат граници. Понякога ми се иска да спра, за да мога после със свеж поглед да погледна на нещата.
Как презареждаш?
Пътувам постоянно, т.е колкото мога повече.
Къде намираш вдъхновението: чакаш да дойде или имаш дисциплината да работиш и да твориш?
Това с вдъхновението е много интересно, моята лична гледна точка е, че още сутрин като стана и видя светлината и слънцето как влиза през прозореца, правя си кафе, избирам си чаша и си правя снимка на този ритуал, мен това ме вдъхновява и така ми идват идеи.
А когато започна да работя ми идват други идеи и това е едно непрестанно колело.
Срещата с хора, пътуванията - вдъхновението е непрекъснато, стига да съумееш да запазиш позитивната вълна. Пътуванията са такова зареждане на форми, нагласи, архитектура, винаги има нещо което виждаш и се връщаш и започваш да изпробваш.
Няма Муза, това е мит. Нещата се случват постоянно, във всяка една професия е така, само ти трябва да си отворен към нещата. Както поговорката "апетитът идва с яденето".
В годините кой те е подкрепял и ти е давал най-много кураж?
Майка ми и баща ми са хората, които са ме подкрепяли най-много. За съжаление в много области колегите не са много позитивно настроени. Но пък останах в приятелски отношения с цялата ми група състуденти от Париж.
Ние сме като една секта - всички сме керамици и се говори само за глини, за изпичания, за глазури, за форми, за идеи. Тази гилдия приятели винаги са ме подкрепяли, а това е безценно, защото в България цари такъв песимизъм че трябва да си като някакъв самурай, за да можеш да го пребориш.
Ти си известна в България сред хората, които се интересуват от красиви предмети за дома: от кулинарни блогъри, през журналисти до хора от модните среди. До колко помага да си популярна?
За мен тази популярност е доста позитивна. Това, което аз усещам ежедневно са едни много хубави обратни връзки от тези хора, с които общувам - в повечето случаи дори виртуално общуваме. Ето тук борбата на самурая дава резултат, защото това, което се старая да предам е една позитивна енергия и тези хора я усещат и аз се чувствам като придворния художник.
Всяка година правя разпродажба - първите два уикенда на юни, в градината на семейния хотел на моите родители и всяка година имаме дрескод.
Една година дрескодът беше червено и виждаш тези толкова много хора с червени дрехи, между чашите и настава една еуфория.
Идеите, които се опитвам да предам като съобщение са много семпли, но преди всичко са позитивни и естествени. Това се отразява на реакцията на хората към мен.
Аз виждам едно "благодаря" в лицата им, макар че аз нищо не правя, правя само чаши!
А кой е твоя любим предмет?
Чашата. С годините тя стана любимият ми предмет. Когато пътувам си взимам от моите чаши, за подарък или дори в някакви моменти моля да ми сипят кафе в тях. Така имам и предизвикателства: как така ще ми сипят кафе в моята чаша? А понякога завързвам и приятелства, защото хората идват и ми казват колко им харесва чашата ми.
Така в едно кафене в Лондон мениджъра на цялата верига дойде да ми каже колко е впечатлен от моята чаша. А когато подаря чаша получавам такива прегръдки, сякаш съм подарила кюлче злато - а то е само една чаша.
Кой е най-ценният подарък, който си получавала?
Напоследък получавам много подаръци, под формата на много мили жестове от страна на един много мил човек. Подаръците са отношение.
Аксесоари: бижута PANDORA
Облекло Магазин: MARC O'POLО
Грим: Оксана Николова
Стилист: Ана Динкова
Фотограф: Мирослава Дерменджиева
