Ех, жалко. "50 нюанса сиво" можеше и да е хубав филм.
Мащабната му рекламна кампания, пуснатите предварително в продажба билети, скандалите около заснемането на лентата и най-вече приказките, приказките и отново приказките (продължили почти две години) как предстои да гледате най-еротичната или whatever история в последните години - можеха и да имат значение.
Но само при едно условие:
ако адаптацията по книгата на Е.Л. Джеймс изобщо ставаше за нещо. Какъвто определено не е случаят.
Добре де, няма причини да сме чак толкова критични: в крайна сметка задачата е да се филмира софт порно, и то с уговорката, че първо - Холивуд да не задейства цензурата си; второ - всички тийнове да отидат да го гледат, без да видят нищо, което майките и бащите им не биха допуснали да бъде видяно; и трето - и най-отявлените пуритани да са доволни.
От това се подразбира, че чисто структурно няма възможно решение.
Та нали подобно садо-мазо уравнение може да зададе и да реши само геният Ларс фон Триер.
И той доказа способностите си с "Нимфоманка", като при това си навлече гняв и цензура в доста страни по света, включително и забрана на прожекции.
Но Холивуд не претендира за гениалност (защото тя не може да бъде разбрана от всички), нито може да си позволи да бъде мразен, хулен или нехаресван.
Да не говорим, че е абсурдно дори да си позволи да бъде обвинен в намек за неморалност.
Въпреки това, правозащитните организации в Лондон успяха: те планират протест по време на официалната премиера на "50 нюанса сиво" този четвъртък, за да изразят недоволство от "насилието" над главната героиня Анастейша, което според тях, било идеализирано.
Явно правозащитниците от тези организации имат силно развита чувствителност за фикционалното и крайно затъпено чувство за реалност. Или изобщо не са гледали предпремиерно "50 нюанса сиво", защото аз насилие там не видях.
Всъщност, не видях и истински секс. Нито истинска любов.
Да не говорим, че не видях и истински милионер, а един сълзлив чувствителен тип, който може да свири на пиано ("Естествено", казва Анастейша - и това е единствената смешна реплика във филма). Той купува невероятни коли, но те нямат никакво значение, защото така или иначе ще сте заспали, докато стигнете сцената с подаряването на колата.
Дългите, неясни, очевидно сърцераздирателни и по своему "разкрепостени" сцени, в които договорената връзка дори не може да излезе от клишето, зададено от официално допустимото в хетеро-отношенията - отегчават.
С една дума: с този филм Холивуд ви заявява право в лицето, че сте изключително елементарни, щом сте загубили над час и половина от деня си (а вероятно и парите, които сте дали за билета), за да гледате упражнение, което всъщност не е имало за цел да възбуди ни най-малко - нито либидото, нито любопитството ви.
А филмът можеше да се случи по друг начин
Главният герой не трябваше да има тези добри, послушни и големи очи, с които е надарен актьорът Джейми Дорнън.
В него трябваше да има поне минимален елемент от свирепостта на Маркиз дьо Сад. Потенциалът, който съдържат садо-мазохистичните отношения, трябваше поне малко да бъде разгърнат: вместо мъничко нравоучителен бой, можеше да има внезнапни сцени на надмощие и физическа борба; обсесивните състояния можеха да бъдат подкрепени с поне малко лудост.
И най-вече: все пак трябваше да има сюжет.
Добрата новина идва единствено от страна на дъщерята на Мелани Грифит и Дон Джонсън - и тя е, че
24-годишната Дакота прави невероятна роля от нищо.
Реално, тя спасява филма - с красотата и естествеността си. Доколкото изобщо е възможно да бъде спасено нещо, в което двете основни сили, които движат света - сексът и парите, изглеждат по-скучни от това да си гледаш смартфона.
