Ню Йорк според Уди Алън

Един гениален режисьор и неговата голяма муза - Градът на градовете

"Манхатън"

"Манхатън" може да бъде описан най-добре с част от финалния монолог на персонажа Айзък във филма: "Това е идея за разказ за жителите на Манхатън, които непрекъснато си създават реални, невротични проблеми,за да не им се налага да решават по-неразрешимите и ужасяващи дилеми на Вселената. Трябва да е оптимистичен. Защо си струва да живееш? Много добър въпрос."

На фона на огромните сгради на Ню Йорк и под звуците на Гершуин Алън разказва история за любов, приятелство, предателство, нервози и секс. Персонажите правят пълен кръг в амплитуди на взаимоотношения, за да се завърнат там от където са тръгнали. Единственото, което не се променя е величественият Ню Йорк, който продължава да е жилав и романтичен, точно както Алън го описва в началото.

Снимка: Getty Images

"Ани Хол"

Най-важният филм в кариерата на Алън е цинична история за една въздигаща и угасваща любов. „Ани Хол“ прави Алън и Даян Кийтън звезди и му печели първия "Оскар" в категория режисура. Историята разказва за нервака Алви Сингър, който не може да намери подходящата жена. Неговите връзки се провалят, а той води зрителя на любопитно пътуване и изследване на любовния и сексуалния му живот. Един ден Алви среща Ани и се влюбва. Тяхната история е като увеселително влакче, което се лашка нагоре и надолу, а цинизма и романтиката работят в странен синхрон.

"Ани Хол" е Уди Алън в най-добрата му форма - между иронията и любовта. Ню Йорк е фонът, на който минават няколко сезона, за да може историята на Ани и Алън също да премине през същите етапи и да угасне логично. Именно това е филмът, в който прозвучава емблематичната реплика, че "хората в Лос Анджелис не си изхвърлят боклука, те го превръщат в телевизия".

"Убийство в Манхатън"

Даян Кийтън и Уди Алън се събират за последен път в този филм, в който романтиката отстъпва място на мистерията. Нервозна, но улегнала двойка води скучен живот, докато една вечер тяхната съседка не умира внезапно. Единият подозира съпруга в убийство, а другият не вярва, че такива неща се случват в реания живот. И най-вероятно те не се. Поне не по този начин. Но Уди Алън успява да даде нов ъгъл на кримката, в който улиците на Манхатън се превръщат в поле за дебнене, преследване и повод за интриги и спекулации. Всичко е на фона на любимия на Алън джаз, а всичко приключва почти мелодраматично в едно малко нюйоркско кино.

"Хана и нейните сестри"

Ню Йорк не е най-основният участник в тази семейна драма на три сестри и техните мъже. Центърът на историята е Хана, изиграна от кокетната и крехка Миа Фароу. И все пак нюйоркските улици са онези, по които Майкъл Кейн дебне любимата си, в чийто книжарници Уди Алън среща любовта и където жените изглеждат стилно и по един младежки и неостаряващ начин адски секси. "Хана и нейните сестри" и до момента остава един от най-драматичните и трогателни филми от творчеството на Алън, където семейството е по-важно от всичко.

"Проклятието на скорпиона"

Има нещо уникално готино в този иначе не толкова популярен и минал под радара филм. С поклон към ноар жанра, с много ирония и на фона на един стар и величествен Ню Йорк, този филм води зрителите из дебрите на детективските истории. Уди Алън бива принуден да изиграе главната роля - на застрахователния агент Бригс, след като няколко актьора му отказват.

Срещу него застава младата и секси Хелън Хънт в ролята на новата му колежка. Привидно двамата не се харесват, макар както Алън учи своите зрители многократно, това всъщност да значи именно обратното. Двамата започват разследване на серия от кражби, без да разбират, че самите те са извършителите, заради клопката поставена им от зъл хипнотизатор. Ноар с елементи на любов, този ироничен филм е оценен години по-късно и голяма част от феновете на Алън го харесват днес.

"Куршуми над Бродуей"

Само година след "Убийство в Манхатън" Уди Алън отново решава да направи комедия с криминални елементи. Този път фонът е Ню Йорк в края на 20-те, а главната роля се играе от Джон Кюсак. Ню Йоркската мафия продуцира пиеса на млад драматург, заради което той е принуден да сложи в главната роля гаджето на техния бос. Разбира се, неволите му не свършват до това, че той намира актрисата за страшна некадърница и смята, че целият му труд ще отиде на вятъра.

Колкото повече напредва с работата си по пиесата, толкова повече по неволя, персонажът затъва в ингриги и подмолни игри, в които не желае да участва. Да се бориш за изкуството, което правиш е един от любимите лайт мотиви на Алън в различни негови филми, но тук той направо е плеснат като шамар в лицето на зрителите. Дали има куршуми? Може да се обзаложите.

"Той обожаваше Ню Йорк. Идеализираше го неимоверно. Не, нека да бъде:

"Виждаше го в романтична светлина. Независимо от сезона, за него той още бе град в черно-бяло и пулсираше в тон с ритмите на Джордж Гершуин. Гледаше на Манхатън романтично, както и на всичко останало. Черпеше енергия от тълпите и от трафика. За него Ню Йорк значеше хубави жени и ловки мъже, които познаваха всичките му тъмни ъгълчета. Доста сантиментално за човек като мен. Той беше жилав и романтичен като любимия си град. Зад черните му очила се криеше сексуалната мощ на дива котка. Ню Йорк беше и си оставаше неговият град."

Откриващият монолог на Айзък от "Манхатън" от 1979 година на Уди Алън, изигран от самия него, капсулира в себе си онова, което филмите на Алън разказват цял живот - за любовта, за неспособността, за Ню Йорк. Последното е голямата любов на режисьора и той се завръща към нея и то с добро.

С днешна дата някои хора ще нарекат Уди Алън откачалка, лош човек, дори хищник. Други ще го нарекат гениален режисьор. Мнозинството ще се съгласи с първото твърдение и сигурно ще са прави.

Именно, защото е откачалка Уди Алън е гениален режисьор. На прага на своите 84 години Алън е един от най-продуктивните режисьори на нашето време. Той работи неуморно и рядко изневерява на стила си. Светът в неговите филми се къпе в пищност, блясък, романтика и ирония.

За разлика от повечето режисьори и подобно на майсторите на изобразително изкуство Алън има периоди в своя творчески живот. Влюбеният Уди, мъжът на средна възраст, депресиите, съмнения и злоупотребите, най-великите европейски места, Ню Йорк, Ню Йорк и пак Ню Йорк, романтиката в едно друго време и, разбира се, златната епоха на Холивуд.

Уди Алън прави романтика за циници. За онези, които казват, че не си падат по тези неща, но дълбоко в себе си лъжат.

За някои хора най-новата ера в киното на Алън е изключително захаросана и слаба. Защото я сравняват с част от старите му неща може би. Най-хубавото при Уди Алън обаче е фактът, че всеки нов период е като разгръщане на нова страница. Нов разказ, който да прочетете без да се влияете от останалите. Без да търсите прилики и разлики.

От няколко години насам американецът е втренчил поглед в 50-те и 60-те години на миналия век в Америка и Европа. Романтиката, костюмите, музиката, обстоятелствата, които са довели до днешното положение и как онова време се е променило, са основният лайт мотив в последните му киноафери.

Стартът беше даден с "В полунощ в Париж", който филм прави лек и плавен преход от любимите места в Европа на режисьора към новата му мания - 60-те години и великите неща случили се тогава. Последваха "Магия в полунощ" и Cafe Society. После Алън направи една дребна и доста различна афера с телевизията, макар повечето му фенове да вярват, че всъщност е направил шестчасов филм, маскиран като модерен сериал за Amazon. Сериалът е Crisis in Six Scenes.

Отново под шапката на Amazon Уди Алън пуска последните си два филма захаросания бонбон от 60-те Wonder Wheel и чудесното бижу "Един дъждовен ден в Ню Йорк".

Последният ни припомня защо толкова харесваме филмите на този малък, невротичен и странен американец. И защо, когато отидем до Ню Йорк трябва непременно да отидем в джаз клуба, в който свири.

Пожелавам ви да срещнете някой, който да ви обича така, както Уди Алън обича Ню Йорк. А как и колко, може да видите в галерията, където имаме няколко филма, които са израз на тази нестихваща любовна афера.