Да, и Aerosmith ни се сбъднаха.
С което ни накараха още веднъж да си спомним, че поне напоследък сме късметлии в музикално отношение.
След като успяхме да се насладим на ултимативния концертен спектакъл ("Стената" с Роджър Уотърс миналата година), снощи на препълнения стадион "Локомотив" видяхме и върховния автентичен рок концерт - едно завръщане към корените, дарено ни от често определяната като най-велика американска рокендрол група.
Без кой знае какви ефекти, без някаква невиждана архитектура на сцената, без сложни оркестрации, без опити за изкуствено модернизиране на стила с вкарване на електронни мотиви.
Просто една голяма банда в оригиналния си състав от 1970 г., изградила се в златните години, "когато рокендролът беше млад", и с един властелин най-отпред, завладяващ тълпата с глас, с истинска емоция и с онзи свободен дух, който дефинира рок музиката и който всъщност се среща толкова, толкова рядко.
Половината хитове
От първия миг, в който Aerosmith забиха снощи, си пролича, че групата е в страхотна форма близо 45 години след създаването си, а легендата Стивън Тайлър все още владее до съвършенство емблематичните си писъци.
Благодарение на 20-метровата издадена платформа пред сцената Тайлър постоянно се приближаваше до феновете от най-предните редици и те имаха щастието да им пее от една ръка разстояние.
Публиката също пееше, докато се радваше на любимите Janie's Got a Gun, Love In an Elevator, Walk This Way, Crying, I Don't Wanna Miss a Thing, Livin On the Edge, Sweet Emotion, Dream On.
Вярно, че немалко желани парчета така и не чухме - липсваха ни Crazy, Pink, Amazing, Dude Looks Like a Lady, Angel.
Вместо тях Aerosmith изсвириха песни от последния си албум, които не впечатлиха особено, но нещо подобно преживяхме и с Бон Джоуви миналата година.
Поднесоха ни история
Вероятно за онези, които не харесват чак толкова Aerosmith и които не издивяват още при първите акорди от златните им хитове, случилото се снощи не е било чак толкова внушително. Класически хард рок, шумни песни (макар и с изненадващо тихо ниво на цялостния звук) и две-три сладникави балади за цвят. Пък и какво като певецът е на близо 70, но още врещи?
Изглежда не всички на стадиона успяваха да оценят случващото се пред тях и за мнозина това си остана един, така да се каже, редови рок концерт, придружен с богато светлинно шоу. Имаше и такива, които предпочетоха да си тръгнат далеч преди края му.
Но за почитателите истината бе съвсем друга. На стадион "Локомотив" пред нас се разкри история - история като тази на вечната балада Dream On, осигурила първия пробив на Aerosmith и написана от Стив Тайлър още като двайсетина годишен младеж.
Тогава Стивън Виктор Таларико все още не е открил своите съмишленици, но мечтае за рок върхове и се зарича, че няма да спре да мечтае, "докато мечтата му не се сбъдне", както гласи и текстът на Dream On.
Днес той е на 66 и твърди, че от години е спрял вредните субстанции, без от това някак да избледнее външният му вид. С лакираните нокти, висящите обеци и издайническите бели кичури отпред (макар и изкуствени) човек няма как да го сбърка.
Е, дали му отиват мустаци вече е спорен въпрос, но ще трябва да ги преживеем във времена, в които приемаме и певиците с бради.
Сродната душа
Снощи фронтменът с най-голямата уста и най-красивите дъщери (да ни извинява Мик Джагър и по двата параграфа) за пореден път беше решително подпомогнат от китариста Джо Пери - човекът със суровия и безкомпромисен китарен саунд, представляващ същността на Aerosmith звученето.
Двамата с Тайлър преминаха през доста междуличностни конфликти през годините (като включително се удряха с микрофони и се избутваха от сцената), но си остават онези сродни в музикално отношение души, без които нито една голяма група не може да съществува.
От сцената Пери обеща Aerosmith да дойдат отново в София, но уви, малко вероятно е да имаме втори шанс да ги чуем тук. Затова си заслужаваше да им се порадваме като за последно.
А за следваща среща с историята на рока може би трябва да си пожелаем една визита от Rolling Stones. Те също младеят на по 70...
