"Ооооо... Това е много старо", ухили се Удо като му побутваха за подпис едно фото от концерта в София през... 1993 г. Наистина е много старо. Старо, ама лачено!
Вчера обаче аз установих друго. В нашата прекрасна държава, в нашето позабутано „европейско градче" си имаме нещо ново - субкултура на феновете. Защо? Защото пак като през 1993 и 2004 г. (изключвам концертите в Каварна), си имаше 1 000 - 1 500 души, които искрено си прекарваха добре. Явно феновете на някогашния колос на металната музика Udo Dirkschneider не са станали повече, но не и по-малко. Понятия като култура и метъл музика на пръв прочит звучат несъвместимо, но всъщност се оказа точно обратното.
При нас си имаме някаква магия, която забързани в сивото ни битие, изглежда я пропускаме, но музикантите, които идват да посвирят у нас, я усещат.
„С какво се отличава публиката в бившия източен блок?", попитаха Удо на пресконференцията. „Ами навсякъде е различно... На запад хората са по-улегнали и харесват перфектните изпълнения, на юг са по-буйни и темпераментни, а тук емоциите са по-дълбоки и истински. През 2004 г. не спряхте да пеете, а в очите на феновете виждахме сълзи след като шоуто свърши. Нямаше как да не дойдем пак."
Нямаше как! Нямаше как и аз да не дойда пак. Ама си знаех... сега като пиша ушите бучат, коленцата болят, вратът се е посхванал, ама все пак добре, че пиша, защото да говоря съвсем не мога.
Но да взема да разкажа. Порових си в гардероба, извадих си стария тишърт и поехме към залата. Може би тук е мястото да вметна и благодаря на рок-бар FANS за добрата организация, чудесния звук и сцена, които бяха осигурили. Не знам доколко опит имат в подобни мероприятия, но си бяха свършили отлично работата...
А там край залата и вътре всичко си беше познато - познати лица, познати тишърти и кожени якета, биричка и една улегнала публика, сред която май всеки знаеше какво да очаква и какво ще получи. И Удо отговори достойно на очакванията.
Малко след 21 ч. след голобрадите симпатяги от SEVENFIELD на сцената сякаш започна да се излива зелено-червена лава. Първите три парчета минаха като на един дъх: едноименните тракове от последните му албуми - Rev-Raptor (2011 г.), Dominator (2009 г.) и Thunderbal (2004 г.). И някак неусетно всичко си дойде на мястото: наситен с енергия въздух, светлини и пушек, и един глас, който се изливаше от сцената сякаш зад микрофона не бе човек, а нещо наподобяващо звука на резачка на дърва.
- Как след толкова години (б. а. догодина Удо навършва 60) си запазихте гласа?
- Ми никога не съм го пазил!
- А как си запазихте слуха?
- Какво!?!
... И наистина усмивка и поклон може да има за такъв човек.
А шоуто си вървеше. Търколиха се още няколко парчета, сред които Leatherhead и Vendetta, а старата класика Screaming for a Love-Bite загатна какво ще ни предстои. И изведнъж изненада! На сцената остана само китаристът Igor Gianola и се разнесе познат риф. Танана-нана-на, а след миг го подкрепи и Stefan Kaufmann, като кръстосаха грифовете на китарите. Това значеше само едно - Princess of the Dawn.
Има песни, които завинаги остават в съзнанието на човек, които те връщат във времето на касетките TDK и значките-капачки. Тази за мен означава това. Всяка музика, всеки стил си има своите големи хитове. Princess of the Dawn остава завинаги в моя Топ 3 на твърдия рок...
20 минути тълпата сякаш не спря да пее. Беше едва деветият трак, а сила сякаш вече не оставаше. Спогледахме се с моя приятел и се усмихнахме... познато! Та след онази вечер през зимата на 2004 г. ние три дена не можехме да говорим нормално... Принцес, принцес, принцес ъф дъ даун...
А момчетата на сцената сякаш нямаха умора... Край не идваше... Не знам Удо ли пожали нас или публиката него, но след поредната пауза сякаш си отдъхнах. Разнесе се познатият риф на Balls To The Wall, другият голям хит на немските легенди. Май ето го и краят. Няма да умра! Е да, ама не!
Някъде там, от нафталина на 80-те, сигурно изпълнявана някъде за последно преди около 25 години в Япония, Удо изригна: You like Rock'N'Roll! ... Аха! Ми тогава да изгорим от този огън (б.а. парчето Burnning).
Та тази вечер Удо ни изгори и не ни пожали.
