В годината, в която знаменитият Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band на The Beatles навършва 50 години, а OK Computer на Radiohead става на 20, един от най-големите музиканти в историята продължава да създава нови песни.
И то такива, които се доближават до нивото от най-силните му години.
Роджър Уотърс, творческата сила от златните времена на Pink Floyd, издаде своя нов албум Is This The Life We Really Want („Това ли е животът, който наистина искаме").
Това е негов първи истински самостоятелен албум от 25 години насам и е издържан в неговия характерен стил - мрачен, интроспективен, дълбокомислен, протестен, язвителен и... най-вече пленителен за слушане.
Днес не се намираме в златна ера на арт рок музиката, музикалният пазар е жесток даже за някои от най-големите имена в историята, но ценители на това, което прави Уотърс, не липсват.
Вероятно по тази причина албумът му е на крачка от това да дебютира начело в британските класации за седмицата -първи дебют под номер 1 в самостоятелната кариера на музиканта.
Разбира се, певецът, басист, композитор и съосновател на Pink Floyd е записвал множество първи места с легендарната група (включително пет албума под номер 1, като Dark Side of the Moon си остава един от най-продаваните в цялата история на музиката) и да бъде на върха не му е чуждо.
Is This The Life We Really Want? е част от една цялостна кампанията на 73-годишния Уотърс, насочена срещу американския президент Доналд Тръмп, както и срещу „деспотите, диктаторите и крадците" по целия свят.
Уотърс се гневи от политическото лицемерие, от начина, по който биват третирани бежанците, от войната и убийствата. Сред критичните нотки в текстовете му обаче не липсва и хумор.
Например в откриващата песен от албума той си представя какво би направил първо, ако стане Бог: ще заличи дълготрайните ефекти от употребата на алкохол върху лицето си. На други места се забелязват сардонични намигвания към класически песни ("Wish you were here in Guantanamo Bay!").
От музикална гледна точка, композициите напомнят Pink Floyd от късния им период след Dark Side Of The Moon, а по-различните нотки са плод на влиянията от продуцента Найджъл Годрич, работил заедно с Уотърс по албума.
Годрич е известен с колаборациите си с Radiohead и Том Йорк (но е работил и с още много от големите, например Пол Макартни и U2), а тук вкарва от характерните за него психеделични и прогресив елементи в аражиментите. Така звученето, което Роджър Уотърс така или иначе налага през голямата част от кариерата си, в случая е до известна степен обогатено.
Вероятно Годрич и Уотърс биха могли да бъдат критикувани, че не са експериментирали по-смело, а и приносът на останалите музиканти в албума можеше да бъде по-доловим.
Слушайки най-новите му песни, сигурно някои ще видят Уотърс като "сърдито старче", повтарящо едни и същи теми в песните си от десетилетия, може да им се стори и твърде буквален на места в лириките, но важното е друго.
Той продължава да прави музика, която заслужава да бъде почувствана, тълкувана, анализирана. А повтарящите се теми в нея са толкова актуални, колкото бяха и преди десетилетия.