Нина Симон, която воюваше срещу света

От песни за движението за граждански права, през самоизолация, Нина Симон никога не е избирала лесния път. Както показва и нов документален филм за живота й, джаз-соул легендата живее гневно и самотно и никога не прощава на Америка, че расизмът не й позволява да стане първият чернокож класически музикант в историята на страната.

В началото Нина Симон е "млада, талантлива и черна" (по името на нейната песен To Be Young, Gifted and Black, която е включена в албума Black Gold, записан в залата на Нюйоркската филхармония), а след това - тя е просто гневна.

Такава е от дете, такава остава и през целия си 70-годишен живот.

Родената през 1933 година Юнис Катлин Уеймън, която по-късно ще се нарече Нина Симон, така и не успява да преодолее усещането, че не е постигнала това, което заслужава.

Това става ясно от новия документален филм на Лиз Гербъс, чиято премиера предстои на 26 юни по Netflix.

"Какво се случи, мис Симон?" (What Happened, Miss Simone?) показва как една от най-талантливите музикантки на 20-ти век всъщност винаги се е чувствала недооценена и нещастна.

Показва и как тя постоянно среща спънки пред своето истинско призвание да е велика певица, как никога не получава успеха, на който малко по-красиви от нея (или просто по-послушни) се наслаждават.

А по-късно идва разочарованието, че е инвестирала толкова много от себе си в битката за граждански права на чернокожите а мечтаната революция не се е случила.

Филмът разкрива и неизвестни факти от личния живот на певицата, например това, че тя е била физически и психически насилвана от съпруга си и мениджър Андрю Страуд.

Още по-интересно е, че чак през 80-те години, Нина Симон всъщност разбира, че цял живот е страдала от биполярно разстройство, което й е нанесло непоправими емоционални щети. Като например невъобразими словесни изблици на сцената.

Съчетани с чист музикален гении, разбира се.

Не на последно място, филмът показва как Симон цял живот се чувства безпризорна и единствените светли моменти, за които тя си спомня към края на живота си, са онези, когато се ражда дъщеря й Лиза - а после, когато се е включва в активисткото движение за правата на чернокожите с патос и чувството, че е необходима.

Да не се побира в рамките прави Нина Симон велика, но също и много самотна в личен и професионален план.

Тя пее с почти андрогенен баритон, както пише и Дориан Лински от The Guardian, който варира (по собствените думи на Симон) от "дрезгав" до мек като "кафе със сметана".

Tя пише песни и свири на пиано като виртуоз, интерпретира всякакви мелодии със сила и въображение. И когато прави кавъри, те стават просто най-добрите кавъри, правени някога.

Като дете, родената в Трайън, Северна Каролина, Юнис Уеймън свири на пиано в църквата и, както разказва по-късно, постоянно чувства, че е просто непривилегировано черно момиче.

И въпреки, че е много талантлива, след като завършва училище, Юнис бива отхвърлена от Музикалния институт във Филаделфия, именно, заради цвета на кожата си.

"Никога не се отърсих от този преживян расизъм", разказва по-късно тя.

Когато мечтата й да стане класически пианист е съсипана, Юнис започва да свири и пее по барове, за да печели пари. Но това е работа, която й изглежда унизителна. Измисля своето сценично име Нина Симон, за да не може майка й да разбере с какво се занимава.

Нито джазът, нито блусът, нито фолкът, нито соулът й предлагат дълготрайно убежище и Симон се превръща в музикална аномалия. Може би защото всъщност би предпочела да свири Бах.

Така и дефинира своя музикален стил - като "класическа музика с африкански корени".

Песента Loves You, Porgy е онази, която я прави известна. През 1961 се установява в Маунт Вернон, Ню Йорк с Антъни Страуд и ражда Лиза. "Добрите сладки дни", нарича това време тя.

Но има нужда и от друга изява и среща подкрепата на драматурга Лорейн Хансбъри, която живее наблизо и която я окуражава да се присъедини към движението за граждански права на чернокожите.

Именно вдъхновена от Хансбъри, Нина написва "Да бъдеш млада, талантлива и черна" (To Be Young, Gifted and Black). И когато бомба, поставена от бял расист, убива четири черни ученички през 1963-та в Бирмингам, Алабама, нейното желание е единствено "да застреля първия бял човек, който види".

Но вместо това написва Mississippi Goddam,  с която изразява черния гняв по начин, невиждан в американската музика преди това:

Две години по-късно Нина Симон изпълнява песента по време на известния марш от Селма до Монтгомъри на Мартин Лутър Кинг.

"Тогава бях нужна", казва тя по-късно. "Можех да пея и да помагам на моите хора и това стана опора на живота ми".

Във филма дъщерята на Симон - Лиза Кели казва:

"Мисля, че гневът на майка ми беше онова, което я поддържаше"

Мениджърът на Нина и нейн мъж обаче смята, че политиката вреди на бизнеса. Той смята, че тя се превръща просто в "лаещо куче" вместо в момичето, което е научено да бъде тихо, за да се самосъхрани. Но тя обяснява през 1967-ма:

"През целия си живот исках да изхвърля от себе си усещането, че съм затворена. Разбрах, че мълчанието създава този затвор и всеки Негър го знае".

И във времена, когато от черните активисти не се очаква да споменават разизма, тя казва, че американското общество е "като рака".

Във филма "Какво се случи, Мис Симон?", ще видим стотици чернокожи студенти, възхитени от песента To Be Young, Gifted and Black, която тя нарича "черния национален химн" - нейният най-голям хит след I Loves You, Porgy, написан десетина години по-рано.

А след това следват още химни, повишаващи националната гордост на цветнокожите - Feeling Good, I Wish I Knew How It Would Feel to Be Free, Ain't Got No/I Got Life.

Вулканичната сила на музиката на Нина Симон е онова, върху което стъпват стотици съвременни изпълнители - от Кание Уест до Лорън Хил.

През 2008 година Обама назовава версията на Симон Sinnerman за едно от своите 10 любими песни.

Но Нина е чудовище - буквано и преносно - по време на концертни изпълнения на живо.

Един от най-силните й концерти, който е включен в албума Nuff Said! се провежда по време на музикалния фестивал в Уестбъри на 7 април 1968 година, три дни след като Мартин Лутър Кинг е застрелян. Тя представя чисто нова песен, наречена Why? (The King of Love Is Dead).

През 1970-та Симон губи вярата си в активисткото движение, защото революцията, за която тя мечтае, не се случва.

И нейната енергия се пренасочва основно към сценичните изяви, като тя вече не се интересува от записването на албуми. Не пише вече и започва да прави все повече кавъри. Няколкото и албума от това време не се продават добре, а тя казва за музикалната индустрия, че е "най-мръсния и неморален бизнес на света".

След това заминава за две години да живее в Либерия.

Когато се връща на сцената, солидарността и надеждата на активиското движение е изчезнала напълно.

Останал е само гнева, засилван от болестта й.

Филмът показва нейното враждебно имперско завръщане през 1976 година на джаз фестивала в Монтрьо, Швейцария, когато тя забранява на публиката да шава и я принуждава да слуша музиката й.

Но не показва по-късно какво изявление прави Симон по време на конференция на музикалните продуценти Midem: "Вие всички сте мошеници!", нито тотално откачения концерт в Памплона, когато тя заявява на публиката си: "Не пея за мръсници. Не харесвам белите хора".

До края на 70-те години Нина е толкова зле финансово, че когато се връща в САЩ, за да се изправи на съд за неплатени данъци, тя не може дори да си плати хотела.

По време на друго ужасно шоу в Ню Йорк, докато тълпата крещи "Обичаме те Нина!", тя отговаря: "Да ме обичате не е достатъчно. Искам си парите".

На края на живота си, тя вече знае: "Няма движение за граждански права. Всичко се разпадна" и признава, че е щяла да бъде по-щастлива, ако не се беше занимавала с политика.

В последните години преди смъртта си през 2003 година, Симон изглежда сравнително помъдряла.

Не успява да дочака триумфалното си завръщане, но все пак старостта й представлява достоен край за жена, цял живот водила самостоятелна война срещу всичко и всички.

*По материали от The Guardian