Теодосий Спасов идва в офиса ни в един почти пролетен следобед. Моли да не влизаме в сградата, а да седнем на масата в двора.
„Това бившето музикално училище ли е? Много е изоставена сградата... тъжно", отбелязва той меланхолично. Това обаче не пречи на доброто му настроение.
Докато правим кафе и го снимаме, аз му обяснявам, че ще го питаме за много неща, защото ни е особено ценен неговият поглед и познаване на нещата от първа ръка. Тъй като той е известен както навън, така и у нас, при това в един забележително дълъг период от време.
„Да, познавам ги", кимва той. И веднага се усмихва: „Аз познавам и хора, които живеят навън и не са известни там, пък като дойдат у нас, казват, че са известни". Познавам и такива, които са навън и твърдят, че са много известни у нас, а не са известни у нас. Наистина имам поглед върху нещата", заключава с лека ирония той.
Решили сме да оставим клишетата за „кавалджия номер едно на света" и прочее извън скобите на този разговор и да поговорим с човека зад инструмента. Който преди дни навърши цели 50 години и сигурно има много какво да ни каже от перспективата на своя баир. Проблемът е, че Теодосий не е просто голям или известен музикант, той е фигура с легендарен статут и ни е много трудно да преодолеем респекта си към него.
От своя страна, той е приятелски настроен, но и леко резервиран - пази личното си „аз" и сякаш е трудно да го предразположиш към пълна откровеност. Хуморът и философията му служат като щит, но някак полека успяваме да го разговорим и по сериозни теми - до степен той да каже категоричното си (макар и меко, ненатрапчиво изразено) мнение по важни въпроси. Говори тихо, не толкова меланхолично, колкото замечтано. Може би и леко отнесено на моменти - сякаш не е от тоя свят. Слуша обаче внимателно и реагира съвсем нормално. Понякога се изразява иносказателно, понякога сякаш се шегува, а се оказва, че е бил сериозен. Друг път определено влага ирония и не, не е хладно дистанциран... може би просто неговият баир е малко по-висок от нашия.
50 години - много или малко са?
Достатъчно са. Даже си мислех, че по-рано ще се спомина - на 40 някъде. Имах някакви такива интуитивни усещания, че няма да живея дълго. Обаче явно съм Богу мил и драг и още съм жив.
Явно Господ е решил, че имаш още какво да дадеш на хората...
... или още да се уча на тая земя. Годините не ми тежат. Лошото е, че ми тежат скуката и досадата, която започва да се завърта около мен - не по моя причина, а по причина, че устройството на света не е универсално. Човешкият живот на тази планета не е много добре организиран и не е много божествен. Досадата от ситуации, от хора, от събития, от маниер на общуване - тя състарява духовете ни и прави телата ни по-бързо изтляващи.
(пита ме) Ти кой набор си? 65-ти? О, аз съм свирил по студентски бригади на вашето поколение - с Джаз Линия навремето. И по образователни концерти в училищата съм свирил. Изкарвахме хонорари тогава. Много добре я помня онази система. Дори и сега да сменят системата, аз пак ще бъда добре и ще съм един от водещите. Ако изведнъж пак забранят демокрацията и свободата и се върне комунистическо-социалистическият тоталитаризъм, аз мога да превключа и знам как да оцелея например в тази система.
Аполитичен ли си?
Веднъж на 24 май като бях в 7 клас, точно на празника - ние с бели ризи и връзки, един учител ни каза: „Така и така сте тук, я да пренесем тези бордюри и плочки от това място на ей онова". Аз като видях как няколко от съучениците ми се изцапаха и окаляха белите си ризи, някакъв протест се породи в мен - взех един бордюр, тръшнах го на земята, той се счупи и настана паника. Учителят ме хвана за ухото, изви го и закрещя пред всички, че съм бил аполитичен. Като казах после на баща ми за случката, той много се ядоса и каза, че ще провери колко е политичен този преподавател.
Ти се шегуваш, ама аз те питах сериозно.
Ама аз сериозно отговорих...
Каква философия изповядваш?
Лична, авторска. Може би Space-off стил - космическа и Спасов-а - като игра на думи.
Имаш фолклорно образование и свириш на кавал. А още в самото начало започна да правиш джаз. Защо?
Привлече ме свободата в джаза. Той е най-либералната, демократична, свободна музика. Тогава, в 80-те години, това беше най-свободната музика. И мен като човек музикант това ме привлече - че мога свободно да свиря и да изповядвам свободно естетиката си чрез импровизацията в тази музика.
Ти си част от една държава, която дори се хвали с теб. Буквално си емблема на културата й. Ти самият обаче доколко се чувстваш ангажиран към тази държава?
Ами светът е разкадрован на части - различни държави. И ние попадаме в кадъра България. Аз определено съм в този кадър, адекватен съм на него и наистина работя за тоя филм. Аз съм един от артистите на (филма) България.
Позволяваш ли на режисьора да те управлява по някакъв начин?
По някакъв начин съм зависим от режисьора и се съобразявам с него. Но давам и много мои предложения. В повечето случаи те не се харесват, но това не ме обижда и някак си с времето свикнах да не съм толкова амбициозен, че да искам да играя главната роля. Но така или иначе съм в кастинга - и ще го изиграя докрай този филм.
Нямаш особен избор - ти си част от една все пак българска фолклорна традиция.
Думата традиция е много обезценена у нас. Ние нямаме традиции. Те са политически обосновани. Хваща се нещо в един момент и според политическата целесъобразност се обявява за традиция. След 1944-я е била една - тя започва да се отмива след 1989-а. Преди 1944-а е имало други традиции, а преди това, по времето на Турската империя е имало съвсем пък други, да не говорим пък за още по-рано. Традициите се менят.
Добре, тогава конкретно - с жена ти например празнувате ли 8 март?
Аз съм за всички празници, които са така организирани, че да създадат удоволствие и свобода на празнуващите. 8 март жена ми го определя като празник, свързан със социалистическа България. А това е международен празник. Според мен, ако някой празник се отъждествява с политика, трябва да се погледне на него по-глобално. Или просто да се празнува, а да не се мисли много като част от някаква политика.
Много хора станаха аполитични - не в политическия смисъл, а просто не се интересуват вече от това, което става около тях, камо ли пък да са част от него...
Това се нарича локализъм. Ако тези хора живеят в град и ги погледнем под лупа, ще видим, че тази общност е толкова малка, че прилича на село. Още веднъж под лупата - и ще видим, че този човек си живее в своята къщурка със своите проблеми, в своята си държавичка в своята глава... и не е адекватен на цялата останала общност, която се движи нанякъде и общува, влияе се от събитията в този момент. Този човечец си е един чист герой на ония, руските автори-класици.
Е докога така? Къде ни е проблемът?
Проблемът е в човешкото устройство. Ние не сме конфекция. Има хора, скроени доста примитивно, има и други, разкроени направо съвършено. Винаги е било така в историята на човечеството и някои неща са останали като образци от онова време. Но сега пък се появяват други явления, които досега не са съществували. Има невероятни млади хора със страшни умения - малки съвършени образци на човешкото развитие.
Да поговорим за българския фолклор. По соц време съседните нам държави интегрираха своя фолклор в по-съвременни музикални форми - поп, рок, джаз. А у нас той беше нещо застинало, което само Филип Кутев е имал правото да обработва.
Не беше само Филип Кутев. Имаше огромна композиторска маса - и в класиката, и във фолклора. И в поп музиката. Това си беше един добър бизнес и няколко семейства си го бяха разпределили. Даже бяха измислили „разгърнати" и „нормални" обработки на фолклора. За разгърнатата те си получаваха по-високи хонорари, а нормалната беше за другите новопоявили се в семейството.
Когато Асен Овчаров започва да създава първия си бенд и после се появи Джаза на оптимистите през 50-те години, в техните парчета е имало и фолклор. Какво се случва обаче с Асен Овчаров? Изведнъж е обявен за провокатор, проводник на западната култура и бива интерниран. Отива си от този свят премазан по някакъв начин от тогавашните изпълнители на заповедите от Москва. Политиците са така устроени, че не мислят достатъчно за националната си култура. Те автоматично изпълняват точки, които им се спускат отнякъде. Някога от ръководителите на Турската империя, после от Сталин, Хрушчов и останалите, след 1989-а вече от други посоки...
Политиците просто изпълняват каквото им е наредено от тези, които определят новите правила на политическата игра. Жертви стават такива като например Асен Овчаров. Или Милчо Левиев, който е имал тогава страшно много възможности да пише театрална и филмова музика, да дирижира бенда на Националното радио, бил е творчески хипер активен и пак не му е достигало нещо - заради което емигрира на запад. Просто за гениалния талант на Милчо изведнъж става тясно тук - с всичките тези творчески и композиторски съюзи и техните така наречени „ръководители".
Чувал съм за един от големите фактори по онова време, който се наричал Добри Добрев. По-младите и свободомислещи музиканти като Милчо тогава го наричали помежду си Лошо Лошев. Не си го чувал? Ами да, тези хора не остават в историята, но те са били основни спирачки на прогреса. Именно това принуждава Милчо да се махне от България и да отиде в САЩ. Бива приет в бенда на Дон Елис и прави там неща, които са уникални в света. Абстрахираме се от конкретната личност Лошо Лошев, имало е и много други Лошо Лошев-ци тогава. Има ги и сега.
Младите хора днес обаче са по-необременени от нас. Времето, в което ние живяхме, изискваше от нас да спазваме ограничителни знаци, да се съобразяваме с много условности, да търсим не директен, а заобиколен подход за отстояване на индивидуализма си.
Твърдиш, че си се съобразявал навремето. Не са ли те тормозили, не са ли те плюли?
Разбира се, че са. Предупреждавали са ме. Първите ми записи в националното радио бяха в джазова редакция при Йордан Рупчев. Мога спокойно да заявя, че Йордан Рупчев заедно с Тома Спространов и Дарин Бърнев (който ме спечели за джаза), бяха хората, които ми повярваха, поощряваха ме и ми даваха възможност за изказ. Благодарение именно на тях и още много други аз продължавам да правя това, което винаги съм обичал.
Освен тези приятели, които ми помогнаха, тогава получавах и едни писма с обратна разписка, с които ме заплашваха, че такива като мен са ги вкарвали в правия път. Писма от хора-фактори в разни институции и организации. Дори те бяха от същата институция, където направих първите си джазови записи с Дочо Панов и Веселин Койчев. Получавах писма от редакция „Народна музика", които казваха, че аз осквернявам българската музика.
Веднъж, още бях студент, прочетох едно от тези поредни писма на една моя приятелка и толкова се смяхме, че накрая ги изгорихме заедно в печката в компанията на известно количество прекрасно червено вино. После пак получавах мимоходом заплахи, че така „бос из лука, както съм тръгнал, не се знае къде ще стигна". След това пък от джазовото общество излязоха мнения, че „всяко чудо за 3 дни" и това моето „не било никакъв джаз". Дори ме наказаха една година да не се качвам на джаз сцена.
Ти как реагира на заплахите? Не те ли беше страх, че наистина могат да ти навредят? Или мислеше че през 80-те вече е минало времето на такива крути мерки?
Аз винаги съм слушал приятелите си, а враговете съм ги отминавал и съм ги отбягвал. Имало е случаи, когато приятелите ми са се превръщали във врагове. И съм ги отминавал. Няма нищо лошо в това - по-естественото е раздялата. Искам само да обичам и да ме обичат. Другото е хабене на енергия и на време.
Не можах да издържа на забраната една година да не се качвам на джаз сцена. И се появих не като кавалджия, а като певец - с групата от Стара Загора Фолк Скат Бенд, при което създадох нов смут. Човек ако иска да отстои своята любов, той я отстоява. Правиш всичко възможно, изобретателстваш, намираш други начини, възможности и решения само и само да отстоиш любовта си и да я съхраниш. А любовта ти също трябва да те обича така, както ти обичаш нея.
Тук говорим за Бог, за съдба, за късмета, за какво по-точно?
Принципно говорим. За всичко това. Защото любовта дава индикации и когато не те обича. И ти тогава трябва да откриеш нов път към нея или дори нова любов. Тя може да се казва сватбарска музика или джаз, автентична народна, класическа европейска или поп музика, поп-фолк... Говорим за любовта на музиканта към музиката. Да, аз знам, че тези, които правят поп фолк, което е обявено за пошлост - и е пошлост, те изпитват любов към пошлостта. И пошлостта ги обича доста силно.
Казвам, че поп-фолкът е пошлост, защото има толкова по-велики усещания в изкуството, наречено музика. И не можеш да ги отхвърлиш... а хората, отдадени на пошлостта, отричат всички други усещания.
И обратното е вярно - онези, които не обичат чалгата казват „това не е музика, аз не искам да търся нищо тук в нея".
Да, защото са отвратени точно от пошлостта. Този формат е всъщност ъндърграунд, формат скалъпен само и само да върши същата дейност, която джазовата музика вършеше в ония години на ъндърграунда, назад в историята на Щатите.
Имаш предвид „Котън Клъб", Франк Синатра, мафията и такива неща?
Ето! Виждаш ли? Тогава тази музика на подземния свят - джазът, сигурно също е била назовавана за пошла. Но ако днес вземем един текст на онези джазови пиеси, той блести с изключителна художествена стойност! Ако пък вземем музикалната форма - тя блести на световно ниво. Докато, ако вземеш например нашата музика, която служи на същите ъндърграунд цели, можеш ли да я съпоставиш с нещо световно като ниво?
Опитваш се да ме наведеш на мисълта, че нашият поп-фолк удовлетворява някакви обективни потребности, но ги удовлетворява като лоша проститутка, вместо като добра любовница или като възвишена любовна муза?
(замисля се за миг, но изглежда определението му харесва) Точно така.
Има ли шанс тази музика да еволюира до нещо по-стойностно?
Със сигурност. Тя ще еволюира, но тогава ние вече ще бъдем много, много стари... или просто няма да ни има.
Смяташ, че Митко Пайнера вече няма да е жив?
(усмихва се) Да, той вече няма да е жив. Но ако няма нужда от нея и това вече е един остарял подход за натрупване на капитали, то тя може и да отпадне по естествен път. Въпрос на необходимост. И ако я няма тази необходимост, а има нещо ново...
Направо мога да го формулирам: поп-фолкът се променя според облеклото на ъндърграунд обществото. Тези, които направиха пари и бяха част от ъндърграунда, някога носеха анцузи, а сега носят костюми. Така и поп-фолкът се променя и ще се промени - това може да се види и по дрехите.
А влиянието му върху децата ни?
Ама кой мисли за твоето дете? То трябва да стане консуматор - незабавно. И ти ще стискаш зъби. Да видим колко и дали ще издържиш...
Ти също имаш син. Той на колко години е и какво слуша?
На 17. Слуша всичко. Чалга слуша, когато е със своите съученици - в Американския колеж.
(тук ни отнема известно време да се справим с шока си - чалга в Американския колеж?!? Господи, дотам ли го докарахме? Значи и бъдещите ни лидери слушат това?...)
Ти нещо не се оплакваш от поп-фолка или чалгата...
Ами аз ги възприемам като икономически механизми, които работят - за натрупване на капитал в България. Те са възприети и наложени по някакъв начин според капацитета на населението тук.
Ти защо не се изкуши да минеш от другата страна - това можеше да ти донесе повече популярност точно тук, повече пари и възможности, а и щеше да стане по-бързо?
Аз? Аз, хм... (иронично) виждам че музиката ме обича... все още. И аз я обичам.
Защо повечето български изпълнители не отидат да се сравнят с това, което става навън по света? Те правят една локална музика, за локална публика и постигат в най-добрия случай локални резултати?
Има и такива, които отидоха. Но няма гаранция - и да идеш например в Америка, можеш да станеш още по-локален. Огромна страна, тя те поставя на мястото ти. А има и други, които си седят тук в България и работят на световно ниво.
Ти как излезе навън? И как проби, след като няма гаранции, че като идеш навън, ще направиш впечатление?
Ето това е процентът късмет, за който споменават във формулата на успеха. Аз пътувам в чужбина още от началото на 80-те години, когато много малко хора можеха да излизат навън. С джаз, не с фолклорна музика. И има тук даже една смешна история за една награда. Аз, разбира се, не робувам на награди. Но трябвало да се присъди годишна награда за джаз. И предложили мен. Скокнали тогава отговорните фактори и казали „ама той какво общо има с джаза?". И тези, които ме предложили, отговорили „ама как, той свири на джазови фестивали и се прехранва преди всичко от джаза".
Просто някакви хора не са те слушали или не са те оценили, голяма работа...
Ако в България не ме знаят, къде ще ме оценят повече? Аз не съм се прочул в чужбина и след това тук. Например, Милчо Левиев също първо тук се прочу и след това в чужбина. Просто неговата съдба е била друга и пътят му е бил по-различен. Аз съм образован от нашата национална школа за българска народна музика и свиря на такъв инструмент - национален, български кавал. Милчо се е образовал от европейска школа и свири на друг инструмент, който е европейски - пиано.
Не е ли по-трудно за теб, ти ползваш нетрадиционен за джаза инструмент?
И преди мен са използвани в джаза етнически инструменти. Джазът не е просто стил, а направление, култура, естетика, философия. Повечето джазмени обаче са учили в европейска традиция и някои от тях може и да кажат „ама той понеже свири на нетрадиционен инструмент и затова е по-лесно да го забележат, няма конкуренция". Има музиканти, които не свирят джазови стандарти, а музиката им звучи по-джазово от музиката на фанатизирани джазмени.
По-младите от теб, прохождащите - от една страна казваме, че ги е страх да правят това, което искат и търсят да създадат някакъв продукт, който да може да се пласира. От друга страна всички казват „щом е българин, трябва да пробва с фолклора". Ами ако родителите ти са слушали примерно пънк и ти си пънк и пънкът ти идва отвътре, как да правиш нещо българско или изобщо различно от това, което ти си? И накрая, каквото и да правиш, оказва се, че няма бизнес. След което те се опитват да правят парчета за навън. Обаче хем за тук, хем за навън, хем българско, че ги кефи, хем всякак. Не мислиш ли, че не може да се прави едновременно всичко? Как гледаш на това?
Няма бизнес, да. Ние не сме в играта. В световната. Няма и рецепта. Щом някой иска да прави всичко - нека го прави. Това, което получава в резултат, е адекватно на неговото желание. Щом искаш да правиш всичко, така и прави. И няма да се сърдиш на това, което си постигнал.
Тук вече има разлика - между това, което искаш да постигнеш и това, което искаш да правиш. Може да искаш да станеш президент, но в същото време да обичаш да доиш овце например. И си седиш при овцете, доиш си ги и мечтаеш да си президент... Човек трябва от малък да се подготвя за нещо голямо и да работи за него, ако го мечтае силно. И това е най-голямото щастие - да играеш своята любима игра и тя да те храни и да ти доставя максимално удовлетворение хем да я играеш, хем и да живееш пълноценно.
Важното е да си щастлив от това, което правиш.
Защо за последните 20 години толкова чужденци - турци, сърби, швейцарци, французи, белгийци се пробваха успешно да интегрират българския фолклор в някакъв модерен стил и ритмика, а българските не проявяват интерес към това? Нещо липсва ли ни, че самите ние не смеем или не можем? Какво?
За чужденците това е мода, екзотика. Щом е модно, вземат нещо и го хвърлят на публиката. После модата отминава и се обръщат към нещо друго. В България, който се е отдал на местната публика и се съобразява единствено с нейните критерии и с нейния вкус, дори не се и опитва да я възпитава - защото тя, публиката може да се обиди и да не му плати.
Искаш да кажеш, че хората, които са могли да направят нещо стойностно, са се отклонили и са предпочели бързия успех тук и сега - в родната чалга, вместо да се помъчат да направят нещо стойностно, което да излезе и навън?
.....
Теодосий иска да отговори, но изведнъж се усеща, че е прекарал в приказки с нас цял час и половина, а има да ходи и другаде. Искахме да го питаме повече неща, свързани с музика и с настоящето, но разходката в миналото поне на него лично явно доста му е харесала, защото не толкова куртоазно-извинително, колкото внимателно-приятелски (ще ни се) ни обещава пак да се видим и да продължим този разговор.
Пожелава обаче да си види снимките и се изненадва приятно. Особено го кефи една, на която като фон зад него се вижда част от запуснатата задна фасада на един блок или кооперация до офиса ни. Хванал неразбиращите ни погледи, той се усмихва мечтателно и обяснява: „Гледката. Толкова е... БЪЛГАРСКО!".
