Прелитат високо и надалеко
Скачат и се смеят и сълзи се леят
Всичките юнаци, те са най-добрите
Смели във игрите, силни във душите
Можеше ли такъв победоносен текст да ни донесе достойно класиране на Евровизия за втори път, откакто участваме в конкурса?
Оказа се, че не. Пък и то как да очакваме чужденците да го разберат? На повечето от тях лириките сигурно им звучат като нещо екзотично, но напълно непонятно. Недооценени от жури и зрители останаха и фолклорните мотиви в модерна опаковка - отличителната черта на нашите представители Елица Тодорова и Стоян Янкулов, които този път не успяха да докарат страната ни до финал.
Двамата отпаднаха още на полуфинала, след като, заедно с фолклорна формация "Драгостин фолк" и рапъра Венци, представиха доста добре едно парче с особено спорни качества.
Важното е обаче, че няма причина нито да ги жалим, нито да недоволстваме от тях. Тъкмо напротив, съвсем спокойно можем да се гордеем с българския дует и да го поздравим за представянето в Малмьо.
Изпълнението на нашата песен "Само шампиони" беше много добро, а хореографията беше взривна и запомняща се, затова и успя да създаде страхотно настроение.
Подкрепени от певиците от "Драгостик фолк" и атрактивен гайдар, Елица и Стунджи отново разгърнаха уменията си върху барабани, разположени в хоризонтални и вертикални позиции. Към края те пристъпиха към предната част на сцената, където Елица затанцува ръченица боса, а Стоян й акомпанираше на тъпан.
Изглеждаше, че публиката ги приема отлично и в това нямаше нищо чудно. Нашите несъмнено измъкнаха максимума от „Само шампиони", а Елица пя страшно убедително.
Проблемът беше в самата песен
Основният мотив отново Елица и Стунджи да ни представят на Евровизия беше, че те единствени от българските участници дотук постигнаха нещо в конкурса. През 2007 г. дуетът ни класира на пето място от 42 страни с песента „Вода".
Тогава те отново бяха смели, оригинални и уверени, а пък и състезанието се решаваше единствено от зрителски вот, а не както сега с участието и на жури.
Но за разлика от „Вода", „Само шампиони" е твърде монотонна и шаблонна, за да разгърне потенциала на Елица и Стунджи.
А по крайно непонятни причини текстът наподобява скандиране на футболна агитка. „По-добре да бяхме пратили в Малмьо „Нашта система 4-4-2", заядоха се някои скептици по форумите още преди снощния полуфинал.
Но в първите часове след отпадането на нашите, реакциите на българите в социалните мрежи бяха положителни спрямо Елица и Стунджи и гневни спрямо Евровизия. Преобладава мнението, че това е била поредната несправедливост към България в едно състезание, решавано от мъглява смесица между зрителски вот и предпочитания на журито.
Няма причина да страдаме
България продължава да е в периферията на този конкурс и да участва на олимпийския принцип, но добрата новина е, че това не бива да ни трогва особено.
Не е трудно да се забележи, че в последните години Евровизия деградираше с всяко поредно издание. Музиката се изместваше на все по-заден план и беше сведена до паразитен шум, на чийто фон певците разгръщат морално остарелите си послания.
Само че сега нашите изглеждаха на добро ниво при една от по-силните години на Евровизия. Наистина песните все още са в голямата си част посредствени, но певците са добре подготвени и в хореографиите им често има интересни и запомнящи се неща. Тъй че конкуренцията никак не е за подценяване.
Ако държим да се оплачем от нещо, то това са опитите на певците да се оплитат във всякакви възможни каузи и да се подмазват на определени групи, за да привлекат вота им.
Например снощи финландката Криста Сигфридс подкрепи гей браковете с песента си Marry Me, а накрая на изпълнението се целуна с една от танцьорките.
Въпреки че е забранено в песните на Евровизия да има политически каузи, организаторите допуснаха заигравката на финландката, което вероятно ще им излезе през носа, защото мнозина ще последват примера й.
Пък дали в самата песен на Криста Сигфридс въобще има нещо ценно? Няма значение, стига в случая да се привлече вотът на гейовете. Поне за полуфинала номерът й се получи, защото тя успя да се класира напред.
А, да - финалът е утре вечер. Ако въобще го гледаме, то ще е защото искаме да чуем песента, композирана от мъжката част на ABBA Бьорн Улвеус и Бени Андершон.
Те са създали We Write the Story ("Ние пишем историята") не за да се пробват отново в конкурса, който навремето ги направи известни, а просто за да отпразнуват тазгодишното домакинство на Швеция. Нищо чудно We Write the Story да се окаже по-хубава от всички песни в конкурса.
Оправдания всякакви....Не мисля,че скоро ще имаме убедително представяне на този конкурс.
Само на мен ли ми се струва тъпо да изпращаме два пъти едно и също на Евровизия? Песента няма да коментира щото не съм я слушал и не съм я гледал, ама зрителите предполагам очакват да гледат всеки път нови и разнообразни неща, а ние им изпращаме претоплената тумба-лумба с бИрИбаните от преди няколко години.... Ако сметнете, че не съм прав и нацвъкате минусите, то тогава нека изпращаме и за мис Свят постоянно Жени Калканжиева, щото тя се класира 6-та, а със следващите кифли нямаме успех. Е нищо, поостаряла е малко, но поне ще сме заложили на доказана мис-ка
А нещо за предложението на пращаме всеки път и Жени Калканджиева на мис Свят да кажеш?
Много се впрягаме. Евровизия НЕ Е музикален конкурс. Някога горе-долу беше – когато произведе АББА и Селин Дион. Но оттогава мина много време. Днес това е на първо място кротко вечерно ТВ забавление за средностатистическия европейски бюргер. Има светлини и пайети, има елемент на риалити шоу, с тези показно превъзбудени водещи и кадрите от модерния тип „зад кулисите“. Има и малко пиперец: дозата умерен национализъм, възбуждан от илюзията за титанична битка за престиж между европейските нации. всъщност не само европейски – форматът е по-скоро „Европа плюс“, сиреч Европа и нейната „близкая заграница“ (ако използвам руския термин, означаващ зона на непосредствено геополитическо влияние). „Битката“ обаче не е реално състезание, а по-скоро нещо като телевизионен кеч: умело режисирано зрелище, създаващо усещане за драматизъм. Нито е целта да се търсят нови явления в популярната музика, нито от това събитие могат да се очакват някакви общественозначими послания. Точно обратното: селекцията е предимно мейнстрийм поп, с тук-таме по някое изключение, умишлено допуснато „за цвят“, от който тип са Елица и Стунджи. Някои от изключенията дори печелят, като украинката Руслана и финландците от Лорди. (Всъщност, чудил съм се дали зад успеха на Руслана и особено на Лорди не стои един вид общоконтинентален „протестен вот“ срещу прекалено зализаната и захаросана маса от участници.) Посланията също са внимателно премерени така, че да хем да не цари пълна скука, хем да няма нищо революционно: гей-провокацията на Криста Сигфридс е точно на нивото на бойкота от страна на Грузия преди няколко години, когато предложената от грузинците песен беше отхвърлена с мотив, че осмивала Путин. Малко нагнетяване на съспенс, нищо повече. На второ място Евровизия е едно сериозно ежегодно социологическо проучване: от една страна на миграционните процеси и взаимопроникването на националните общности в рамките на континента, и от друга – на настроенията между отделните нации. Разбира се, подобни анализи не се огласяват особено, но със сигурност се правят: материалът е уникален (поради уникалния регламент за гласуване), а данните са в изобилие. И на трето място, конкурсът е едно паневропейско културно-масово мероприятие, целящо да докаже на самите нас, европейците, колко сме готини и колко задружно си живеем заедно. С две думи – европейски колективизъм и интернационализъм в действие (социалистическите ги оставихме в историята, на тяхно място дойдоха европейските). Имайки предвид всичко това, от нас се иска да избираме всяка година по някое поп парче и да го пращаме там. Не за друго, а за да не се „делим от колектива“. И по възможност да гледаме да ни излиза по-евтиничко. Да влагаме особени емоции е безпредметно. Иначе Елица и Стунджи са много готини. А песента им беше скучна. Това е.