Дългоочакваният нов албум на Slipknot е тук и мненията за него вече валят отвсякъде в метъл средите.
Безспорното е, че The End, So Far е едно от метъл събитията на годината, а повечето отзиви досега са положителни.
Оказва се, че американските звезди на ню метъла все още имат с какво да ни изненадат и в какви неочаквани посоки да отидат с песните си.
Три години след предния албум We Are Not Your Kind, бандата доказва, че продължава да бъде в забележителна форма (както се убеди и българската публика това лято, когато ги видя на Hills of Rock).
Нихилистични, предизвикателни и еуфорично деструктивни, песните в The End, So Far едва ли ще разочароват повечето фенове, макар че някои вече се оплакаха, че албумът не е достатъчно тежък и брутален за стандартите на Slipknot.
При група като тази обаче, която вече има шест албума зад гърба си, въпросът е не доколко може да задоволи верните си фенове, а доколко може да ги изненада. И музикантите със зловещите маски са се заели точно със задачата да изненадат още с първата песен.
Именно тя е най-коментираната част от целия The End, So Far, защото успява да шокира, да обърка, да накара слушателите да си задават въпроси и да дискутират.
Причината е, че Adderall, както се казва парчето, е смело отклонение от всичко, което Slipknot са правили до момента.
С елементи на атмосферична електронна музика и с времетраене от близо 6 минути, Adderall е сравнявана с Radiohead, с Gorillaz, с прогресив рок в стил Porcupine Tree, със софт рок групата Travis и с още други неприсъщи за Slipknot музикални първоизточници.
Трудно е за осъзнаване, че една от най-тежките групи на планетата поставя началото на своя нов метъл албум с нещо, което остава толкова далеч от метъла.
В Adderall фронтменът Кори Тейлър не показва своята яростна и агресивна страна, а пее нежно и мелодично върху барабани в умерено темпо и поддържащи синтезатори.
Предизвикателството е отправено и Slipknot още на старта държат да покажат колко са еволюирали и колко уверено боравят с различни жанрове. А резултатът е впечатляващ и заслужава вниманието не само на феновете на групата, но и на слушатели, които никога не биха подозирали, че ще харесат нещо на Slipknot.
По-нататък The End, So Far продължава в малко по-очаквана посока, но все пак е забележително колко разнообразна и смела е бандата в този албум. Различни влияния и настроения са разпръснати навсякъде в песните и метъл идолите не се притесняват в доста моменти да загърбят звученето, с което всички ги свързват.
Любителите на тежките стилове не са съвсем пренебрегнати и също имат на какво да се зарадват. Hive Mind носи атмосфера на шантав, хипнотичен седемдесетарски филм, докато Acidic е достойна за репертоара на Soundgarden или Alice In Chains със съчетанието от агресия, мелодичност и опияняваща дисхармония.
De Sade е по-типичен ню метъл в най-хубавия смисъл и може да стане любима на меломаните, които тъгуват за музиката от началото на 2000-те.
Талантът на вокалиста Кори Тейлър отдавна е известен, но не можем да пропуснем звездното му присъствие на всяка крачка от албума. Тейлър е феноменален и е усъвършенствал контрола над гласа си и преминаването от чисти към агресивни вокали, от сурово към нежно пеене.
Slipknot са известни повече с агресивните вокали, но разнообразието в подхода на цялата група му позволява да покаже какво богатство от емоции е способен да обхване.
В Medicine For The Dead например, Тейлър наслоява шепнене, напевни мотиви и брутално ръмжене, динамичността му държи слушателя нащрек и гарантира, че няма да му остави скучен момент.
Така албумът е не само изненадващ, но и неизменно интересен за слушане чак до ефектния финал с издайнически озаглавената Finale - обогатена със струнна секция, зловещо хорово пеене и пищни инструментални слоеве, които се надграждат с времето.
Говорим за една от най-епичните композиции в целия каталог на Slipknot и отново за нещо различно от обичайните песни на групата.
Интрото може да ви подведе и да си помислите, че това е нещо като балада, но тя се развива много и достига солидна тежест - не толкова откъм китари или вокали, колкото откъм внушения и емоции.
Наименованието Finale е особено подходящо не само защото това е заключителната песен в албума или защото звучи като завършек на грандиозна рок опера. Тя символизира и края на Slipknot в досегашния им вид.
Кори Тейлър, както и перкусионистът Шон Крахан, известен със сценичната си персона Clown, вече намекнаха, че албумът за тях поставя точката на една цяла ера. Фактът, за който със сигурност знаем, е, че това е последен албум от техния договор с лейбъла Roadrunner - договор, подписан още през 1998 г.
Все още можем само да гадаем какво планират Slipknot в бъдеще, в каква музикална посока ще се развият и дали изобщо ще продължат да се изявяват по начина, по който го правеха досега. Навлизаме в съвсем неясна фаза от развитието на бандата.
Самото име на албума The End, So Far също навява мисли за край, но и за ново начало.
Сигурното е, че каквото и да започнат оттук нататък Slipknot, те определено завършват досегашната ера подобаващо.
