Промените в България сякаш винаги са идвали от Запад. Така е и през 1989-та година, когато свободата в Източния блок започва именно от най-западната му точка: Берлинската стена - този 28-годишен, разраснал се до дължина 15 километра буфер на "сигурността".
Когато Стената пада на 9 ноември 1989-та година и германците прескачат опиянени омразния тухлен, двуметров зид, българската свобода все още изглежда крайно отдалечена.
Тя трябва да изчака още цял един ден - до 10-ти ноември вечерта, когато става ясно, че Тодор Живков е подал официално оставка от възприемания до тогава като пожизнен пост на генерален секретар на ЦК на БКП.
На българската свобода обаче са й необходими още цели 25 години, за да укрепне дотолкова, че огромна част - цели 39% от днешните българи да заявят, че тя е вече нещо, което не биха заменили за никаква сигурност (според проучването на "Алфа Рисърч" на въпроса "От какво бихте се лишили, ако това ще направи ежедевието ви по-сигурно", 39% отговарят: "Не бих се лишил от нищо").
На същия този 9 ноември, но 25 години по-късно, група германски активисти се насочва на югоизток - в противоположния край на бившата контролирана от СССР зона, за да заяви, естествено, с патоса на така обичания в съвременната култура "перформънс", че в Европа не бива никога повече да има стени.
Така младежите на възраст първо поколение след Стената (20-35 години), се оказват на българо-турската граница, за ужас на ДАНС, МВР и българските националисти - все заклети фенове на оградените пространства, в които вирее "сигурността".
С този символичен жест, унизителният зид, срещу който много хора и в България въстанаха, когато беше издигнат преди месеци, получи най-после осезаеми атаки и от вън.
И, както може да се очаква, понеже идват от Запад (с винаги главно "З"), тези атаки получават много повече медийно внимание, отколкото гласовете против теленото изобретение на полицейщината, които идват "отвътре".
Изводът е ясен: никой не е пророк в собствената си страна, освен ако не пропагандира "сигурност". Но ако искаме да бъдем истински свободни, ние не трябва да преставаме да се възмущаваме, когато осъзнаваме, че сме оградени.
Защото стената винаги има две страни, а уроците от Берлинската стена са ясни и още по-очевидни в изпълнен с историчност ден като днешния.
И те гласят: винаги този, който издига стената е по-заинтересован тя да падне, отколкото онзи, от който тя предпазва.
Има и още един извод, който е очевиден: Стените винаги рано или късно падат, защото сигурността не е там, където има страх от проблемите. Сигурността не се крие зад стени, защото тя е онова, заради което не човек не би жертвал нищо.
Дори и сантиметър телена мрежа.
