Ако беше Царица на света, шутовете щяха да останат безработни, пише за Ваня Щерева Любен Дилов-Син в третата й книга „Фасове".
Повечето, които напоследък са пушили по цигара-две в присъствието на Ваня, знаят, че тя си е същото портокалово момиче - енергизираща, трескава, пряма, завинаги разведена с порядъка (и все пак - момиче, на което като на всички останали му блокира мозъкът, когато котката му внезапно изчезне).
„Достъпност в изкуството". Това е паролата и добрата поука на последните десет години в България според царицата на родния поп, която все още продължава да се цели в постмодерната душа на българина, правейки всичко - музика, клипове, книги. Без много да се отлепя от земята, за да се разбере с феновете си.
Като бивша лекоатлетка, авторката на „Образцов дом", „30 неизвинени", „Фасове", „Татко, аз и ангелът" вижда България като един не толкова класически сплотен отбор. „Само се убеждаваме взаимно, че за нищо не ставаме", казва Ваня Щерева, според която обаче като влезеш в подлеза, нямаш друга посока, освен да излезеш.
Събитието
По-миналата Коледа се бяхме събрали обичайната компания да празнуваме този най-любим празник. Сама се изненадах от първата си коледна наздравица:
„За Камен Донев! Затова, че успя да напълни зала 1".
Щастлива съм, че се случи немислимото. Има много качествени продукти в България във всички сфери, не само в изкуството. Но те винаги са обект на слаб интерес.
Други неща са на мода. Ако пощракаш с дистанционното по музикалните канали например, за половин час ще изгледаш десет видеоклипа на различни изпълнители. Изключително еднакви - голи дупета и цици - това е стилистиката. Ако останеш още половин час, картината няма да се промени. Цял ден, ако искаш, гледай музикални телевизии, после ще ти е скучно да си пуснеш порното.
Щастлива съм, че спектакълът „За народното творчество" на Камен Донев и до днес, две години по-късно, пълни зали и летни театри по всички градове. Щастлива съм, че все още не съм могла да си купя билети за новата му постановка в Сатиричния театър. Вярвам, че някой ден ще успея. Щастлива съм, че за пръв път се изви дълга опашка пред касата на Сатиричния театър заради театрално представление.
Изкуството трябвало да се различава от леката промишленост?
Какво прави Камен Донев? Чрез средствата на „леката промишленост" прави голямо изкуство. Затова ражда опашки за билети. Забавлява те до безкрайност и между редовете на това забавление тънко прокарва идеи, поуки, мъдрости. Така че всеки да го разбере. Не ти предлага интелектуален хумор. И точно това е твърде интелигентно...
Иска ми се всички елитарни творци да се замислят как да стигнат до повече хора. И да спрат да смятат думата „комерсиално" за мръсна.
Явлението
Размърдването на българското кино. Може да плачем, че няма средства за това скъпо изкуство, но някои хора намериха начини. Зорница София с „Мила от Марс". Колкото и недодялан, отдавна не се беше говорило така за български филм. После се появиха „Лейди Зи", „Пазачът на мъртвите" , „Маймуни през зимата". След това бяхме свидетели на пълни зали на началните прожекции на „Шивачки". Можеш много кусури да му намериш, но не можеш да отречеш, че е добър опит, даже аз бих го определила като първия гледаем български филм от много време насам.
И след това се явиха безспорните фаворити, които обиколиха фестивали и спечелиха доста награди: „Дзифт", „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", „Източни пиеси" и най-накрая - първото истинско кино явление - „Мисия Лондон".
И тук отново се връщам на темата от по-горната категория. Защо „Мисия Лондон" реализира рекордни посещения? Как така стана? Нали българинът не уважавал българските продукти?
Спомнете си трейлъра по телевизията. Толкова е любопитен и забавен, че искаш на секундата да идеш в киното. Дори да нямаш достатъчно пари, си отделяш и си плануваш това посещение. После излизаш от киното и се обаждаш на всички приятели да споделиш какво си преживял. Отиват и те, гледат и се обаждат на други приятели...
На прожекцията на „Мисия Лондон" бях с един приятел, който не харесва нищо. После, в кафенето на мола, видях един озарен човек, който не можеше да повярва какво му се е случило. После седмици наред отваряше дума за този филм, цитирайки реплики.
Достъпност в изкуството. Това е паролата според мен.
Личностите
Камен Донев, Явор Гърдев, Стефан Командарев, Камен Калев, Димитър Митовски - заради всички гореизброени неща.
Бойко Борисов, колкото и да му се подиграваме на моменти - пак заради същите неща - е първият политик, който проговори на човешки език, без високопарни думи, написани от „умни" пиари, уличен, хашлашки, откровен, чаровен дори в глупостите си. Мислите ли, че той не осъзнава нелепостта си, когато произнася по смешен начин "Congratulations"? Но има самочувствието и свободата дори да се изложи.
Сценаристите на „Шоуто на Слави" - заради идеята на „Добре дошъл в България". Накараха ни да видим едни хора от различни народности, които обичат нашата страна така, както ние би трябвало да я обичаме. Чужденците ни показаха какво е да си ведър човек и как можеш с ирония да приемаш всички тукашни неуредици.
Магърдич Халваджиян, Хилда Казасян, Любен Дилов-син - комисията от „България търси талант" - първата изцяло позитивна и усмихната комисия, заради която си струваше да се гледа това предаване.
Българските спортисти. В моите очи, те винаги ще бъдат най-значимите. Ако по света хората научават къде се намира България на картата, то е благодарение предимно на тях. Йордан Йовчев, Тереза Маринова, Ваня Стамболова, Албена и Максим, Веселин Топалов, Димитър Бербатов...
Творбата
А де... Тя една ли е... Аз до тук все за творби говорих... Да кажа нещо и за някоя книга тогава. „Естествен роман" на Георги Господинов.
Естествеността и честността на този роман го направи една от най-значимите творби за мен. Даде ми стимул да започна да се изразявам свободно. Прописах. Родих „Образцов дом", която стана любима на страшно много хора. Като че ли след „Естествен роман" се разтвориха много пътища. От там тръгна едно ново поколение от писатели, които са харесвани, обичани и добре продавани. Сега издателите не отказват да издават съвременни български автори, напротив, очакват ги с нетърпение.
Почти всяка седмица има поне по две премиери на нови книги. Читателите спряха да се интересуват единствено от Дан Браун и Пауло Куелю. Разбраха, че има добра българска литература и започнаха да я търсят.
Това трябваше да стане и с българската поп музика, ако продуцентите бяха борбени като книгоиздателите. Ето още две любими мои книги: „Майките" на Теодора Димова и „18 % сиво" на Захари Карабашлиев. О, без малко да забравя. Излезе една нова „Алиса в страната на чудесата". Илюстрациите на Ясен Гюзелев - красива работа...
Откритието
Една песен. Пухкаво момче с приятно излъчване, което свири на пиано в черно бял видеоклип.
Впечатли ме отново простотата на изразяване. Изпитах необикновено вълнение от тази песен. Става въпрос за Monyx и песента „Coffee is Over"
Защо все обвиняваме нашите творци, че не могат да стигнат нивото на онези оттатък?
Напишете в гугъл името на изпълнителя и заглавието на песента. Вижте видеото. Ако не знаете, че е българско, няма и да си го помислите.
Повратната точка
Ситуацията в България може спокойно да се нарече „Дъното". И това е една доста добра повратна точка. Като стигнеш дъното, докосваш го с пръсти, оттласкваш се и нямаш друга посока, освен нагоре.
Хубаво е да се започва отначало. Предлагам този път да го направим умно. Както личи, за политика не умея да говоря, но то всяка сфера е пропорционална на останалите. Моята тема е културата.
До такава степен е притисната културата, направена ненужна, невалидна, така се обезличихме и обезценихме като нация, че е време да се преоткрием.
Абсолютно му е дошло времето да не твърдим, че няма българска музика, ами да попитаме музикалните редактори защо не я излъчват в техните медии. Дошло му е времето за закон за тези неща. В която и държава да отидеш, ще чуеш по радиото предимно местна.
Мисля, че съвсем скоро, ей сега, всички, от които зависи, ще се сетят, че погубват българската идентичност с нехайното си поведение към нашата музика. Но ако не се сетят сами и им се наложат едни 40% да речем българска музика, и да не искат, пак ще се сетят. Разчитам искрено на политиците да разгледат този случай и да вземат правилното решение.
Намирам за позитивно това потъване, именно защото му се вижда краят.
Назабравимото
Вили Казасян никога няма да забравя. Светъл човек беше. Не съм го познавала лично и съм благодарна на Иван и Андрей, че ме запознаха с него от екрана в „Мюзик Айдъл". Уникалната му личност зарази много хора с позитивна енергия.
Ако след десет години ми зададете този въпрос, може би ще посоча нещо необичайно, което се случва в последните месеци.
Кино „Влайкова" - май единственият останал киносалон от предишните, на ул. „Иван Асен".
То приютява периодично едни литературни вечеринки, организирани от поета Стефан Иванов. Пуска интересни стари филмови фрагменти на екрана, а по средата има микрофон и различни писатели излизат и четат свои произведения.
Салонът всеки път е пълен с публика, която, забележете, плаща 4 лева вход, за да слуша българска литература...
И това ако не е позитивно...
