Едно от най-любимите ни и поразяващо точни предсказания за бъдещето принадлежи на граф Аристонидис, направено е през ХVI век и до днес смайва и озадачава и най-заклетите скептици. То гласи: „Две държави ще започнат война, но само едната ще е победител".
Специалистите смятат, че това се отнася до Руско-японския конфликт от 1904 г. Далеч не толкова сигурни са за другото гениално провиждане на феномена: „Истанбулец ще даде шапката си за префасониране и ще му я съсипят".
Всъщност, граф Аристонидис не е съвсем реален персонаж, той е литературно алтерего на зевзека Уди Алън, но иронията тук много точно илюстрира човешкото възприятие на чудодейните пророчества. Когато някой има нужда от знак, той го открива навсякъде, когато няма - и да се блъсне в него, пак няма да го забележи.
Поводът за тези размисли е засиленият интерес тези дни около покойната пророчица Ванга. Домът й се оказа място за поклонение на стотици и те подходиха към него едновременно с езическия дух на суеверието и псевдохристиянски актове като целуване на фотографии. На всичкото отгоре бе отслужена и съответната литургия.
Националните медии обърнаха внимание на събитието, макар използваната лексика да беше толкова объркана, че изобщо не стана ясно за какъв феномен иде реч (не че подобна яснота изобщо съществува, но поне думите могат да бъдат контролирани от рационалността). В същото време тече сериал, посветен на живота й, при това руски (!), а интернет прелива от нагодени предсказания за това или онова събитие, на които и Удиалъновият граф Аристонидис би могъл да завиди.
Някакви незнайни петербургчани пък донесоха новината, че в ход била акция по канонизирането й за великомъченица, но топката била в Българската православна църква.
Как смятате, дали Ванга е предусещала тази истерия и опитала ли се е с пророчество да ни предупреди да не се предоверяваме на пророчествата, още по-малко пък да се заиграваме по такъв безбожен начин с божественото? И ако се е опитала, взели ли сме предвид тези думи или точно от тях сме избрали да се лишим?
В известен смисъл разбираме шумотевицата. Ние имаме нужда от чудеса, но когато не ги виждаме, сме готови да ги измислим. Това също е някакъв вид чудо. Така се създава митологията.
Днес Ванга отдавна е повече мит, отколкото реален персонаж
Говоренето за нея е смесица от боязлив скептицизъм, парарелигиозна риторика и евтина сензация. И макар нищо смислено да не можем да кажем за личността й, ние не спираме да го правим публично, дори официално. Напук на Кантовото предупреждение да не обсъждаме метафизиката, щом е невъзможно да бъдем обективни.
Дали заради неизкоренения си паганизъм или заради тоталното объркване в какво точно да вярваме, ние не спираме да търсим знаците на свръхестественото около нас. Така междувременно подминаваме знаците на естественото; в обществен план, ако щете - предпочитаме някой друг да знае със сигурност какво ще ни се случи, отколкото сами да направим усилие с помощта на свободната си воля.
Тази нагласа ражда пророци, но кои от тях са истински и кои - лъжливи, за това никога не можем да бъдем сигурни. Там е работата обаче, че лъжливите са по-опасни дори от липсата на чудеса. И няма нужда да си провидец, за да го знаеш.
