В България всичко е възможно. Особено по втория начин. Или може би предпочитате да използвате израза - с връзки. Все словосъчетания, които ще ни съпътстват до края на живота ни, живота на децата ни и на техните деца също.
Дали става дума за връзки в полицията, или в някое учреждение, няма значение. Дори вече най-добре е да имаш връзки с лелки в детските градини, с директори на училища и с хора на други толкова важни постове.
Когато става дума за връзки в болница, вече е особено неприятно. И хиляда пъти повече, когато става дума за преждевременно роденото ти бебе.
Неонатолозите спасяват бебета. Родителите трябва да се спасяват сами. Не говоря за това, че в отделенията няма психолог, говоря за това, че информация за бебето родителите получават в коридора на клиниката пред всички други родители. Няма отделна стая, където да влезеш, да седнеш и докторът да ти каже три изречения за твоето дете.
Нужно е много малко - част от една стая с маса и 3 стола. Елементарно.
Дали ако трябва да ти кажат нещо лошо, ще бъде пак така пред всички в коридора? Не искам да знам отговора.
Та намираш връзки в клиниката и на следващия ден всичко е идеално - докторът говори с теб като с човек, забелязал те е, но не проявява особена чувствителност и все още не разбира защо си толкова притеснен, камо ли да види, че ти всъщност умираш от страх пред кувьоза и пластмасовите му стени, които разделят теб и малкото същество вътре.
Това, че плачеш, припадаш и не знаеш на кой свят си, като цяло си остава само твой проблем. Все пак си благодарен, че някой е отговорил на въпросите ти, дори и да са му се сторили смешни.
Мъжът ми, изпълнен с неудобство, че е трябвало да използва връзки, се опитва деликатно да обясни на доктора защо го е направил и тихо и плахо казва - "Просто той много ни липсва".
"А ако не се беше родил, щеше ли да ви липсва?"
Това е и краят на разговора, няма как да продължи нататък.
Ефектът от връзките беше с продължителност 2 дена. На третия отново си никой.
И отново се чудя защо живея в България и къде да отида да мия чинии.
Отново е 12:30 и отново сме в клиниката. Докторът е пестелив на думи, знам ли, може и той да има някакви грижи, все пак аз го възприемам като човек, макар и той да ми отказва това. Едно-две изречения как е бебето ни, почти нищо не разбирам, а и те не са като обяснения, те са констатации.
На въпроса "Може ли да влезем да го видим за малко?" на лицето на доктора се изписва пълна досада - "Ама вие влизате всеки ден, а то е разрешено само 2 пъти в седмицата. Хайде, изчакайте".
Ако в някой американски филм сте гледали как е добре майката и бащата да стоят денонощно до кувьоза на бебето, за да чувства то, че те са при него, че го обичат и нямат търпение да го гушнат, че музиката или гласът им може да спомогне за по-бързото му оздравяване, забравете тези неща. Това е само по филмите. В българската действителност нещата са други - 2 пъти в седмицата за 5 минути.
Колко малко трябва, за да се променят нещата
Хич не е толкова малко, за съжаление. Трябва да се изрине с лопатата - не само държавните институции, не само чиновниците. В частния сектор е абсолютно същото - никакво човешко отношение и уважение. Има места и хора, от които миналото ни не си е тръгвало.
Гняв, примесен с благодарност
Най-добрите ни лекари, сестри, акушерки са подложени на нечовешки условия на работа, с дълги двойни дежурства и постепенно са забравили, че освен бебета има и родители. А защо правилата са такива и само те могат да преценят дали да ги нарушат, не знам.
В България наистина има блестящи лекари. Но и те са смазани като всички останали. От същите тези неща - от връзките, които и на тях им се налага да използват, от сградите, от липсата на оборудване, от смешното заплащане, от дългите дежурства.
