В един съботен, пловдивски следобед айлякът колабира от фалшив алкохол и изкрещя: "В България расизъм има! Повсеместен, двупосочен и ултимативен."
Предисторията е ясна като кръв по асфалт - един богат циганин от Катуница безчинства дългогодишно и донесе смърт. И тук всички сме единни - нека агонията му го въргаля дълго из страниците на Наказателния кодекс!
Парадоксално, нали, но за нас, живите, последствията винаги ще са по-важни от събития. Все пак нямаме друг избор, освен, лутайки се между доброто и злото, да се променяме.
А ретроспекцията на нашата промяна извиква въпрос.
Какво стана с нас тия дни? Поскърбихме, помразихме, попитахме, поразходихме се от Аджисана до Максуда. Обединихме се. После се разединихме. И тези, на които им се мислеше, преспаха с обезсърчителната истина, че добри и лоши в този филм няма.
А другите, на които им се мразеше, напълниха чучелата на антагонизма със следното съдържание: отрязани гяурски глави пускат кръв, а упоритите й петна се измиват единствено със сапун от цигани. Или турци.
Революция? Някакъв брадат социалист, на майната си във времето и пространството, казал, че революцията се подготвяла от храбрите, осъществявала се от мъдрите и се използвала от подлите. Да видим! У нас мъдрите и подлите са затворени в телевизор, за да ни отегчават до смърт. Отпадат. Да се съсредоточим върху храбрите!
Те са млади. Може и да нямат лични карти, ама нещо лично ги закара до Аджисана. Кой? Някой, който не им е оставил друга алтернатива, освен "силно да мразят и мразят"? Тук следва дълъг списък с имена на политици.
Или не! Миролюба! Много ясно, че е тя бе, пич! Тая турска подлога! Не, Азис е. Никола Вапцаров. В краен случай Боби Михайлов. Джъстин Бийбър. Мечето Ръкспин. Алекс Фъргюсън - тоя п****ст не пуска Бербата!
Обществото е река от имена. Дизентерия? Кой ще пие от тая вода? Минералната и тя е вече е чешмяна!
Нека не се съдим жестоко! В нашето общество храбрият, любопитен младеж има шанс. Благодарение на случаен клавиатурен лапсус, той би могъл, вместо порносайт, да посети миналото на своята родина.
И там какво да види? Складът за герои е опразнен. Историята ги е арестувала всички. Жертвоготовните партизани са с изтекъл срок на годност. Смелите реформатори на демокрацията са с фалшив бандерол, произведени в околните села. Съвременните поп-герои можеш да ги разкараш само с един есемес. А Бербата го пуснаха, ама не вкара. К'во става, бе?
Някъде на последния рафт в склада за герои учителят по история показва на храбрия, любопитен младеж два портрета. Казва му, че са мразели турци и внезапно си тръгва. Учителят бърза да хване Новините, за да разбере дали животът му си заслужава.
А за храбрия, любопитен и вече самотен младеж е време да се запознае с Левски и Ботев и да извика образите им. Те пътуват дълго и мъчително към настоящето му. И пристигат - полупознати сенки от далечна планета. Храбрият, любопитен младеж с охота нахлузва причудливите аватари - нищо друго не е намерил в склада за герои. И понеже е патриот по презумция и творец по душа, написва на някой блок безсмъртните стихове "Турция е вашата родина, Ахмед Доган е вашият баща! Кур!", целува любимата и тръгва към Аджисана.
Аз пък си пиша тук с фланелка на любимия отбор. Защото баща ми ме закара на стадиона, когато бях на пет. Бихме няк'ви с пет на нула. Хареса ми. И продължавам да робувам на тоя детски идеал, без значение колко виртуозен е Месито по Диемата.
По принцип се мразим с тия от Локомотив - "буферите". Какво да правиш - традиции. Обаче в събота се случи нещо немислимо! Обединихме се! В резултат на това Пловдив сега е не само исторически древен и етнически вечен, но и расистки обединен.
И какво направих аз? Плюх си на фланелката, разочаровах детето в мен, обаче не го лайкнах това обединение.
Отидох на Главната. В авангарда на справедливостта видях храбрите, любопитни младежи да гонят призраци на еничари по площада. Маршируваха с Ботев в гърлата и Хитлер в сърцата и сглобяваха някакъв си техен Франкенщайн на съвременния героизъм. По възможност биеха цигани.
Другите бяхме отзад или встрани - свенливи протестиращи маргинали. Виновни ли сме? Най-вероятно. Както и да го въртим, всички сме част и продукт на това общество. И симулираме загриженост. Защото сме пълнокръвен придатък на обществото на симулациите.
Участваме в симулации на справедливост, припознаваме симулации на авторитети. Те изграждат симулации на ценности, които посочват симулации на врагове. Издигаме симулации на герои, които реализират симулации на граждански простест.
През това време Ботев и Левски, и разни други сенки се лутат из анахронизма на площадите, за да донесат не свобода, нито смърт, а демонстративна капитулация на идеалите и перспективите.
А на нас ни остава да стискаме палци за ревизия на следващия протест.
Аз ще бъда там и ще се боря с личната си симулация.
