Тя всеки път казваше, че има неудобна кухня. Толкова неудобна, че вратичките й сами се отваряли и се забивали в носа й.
Един път, докато седеше на стола зад бюрото си, долното копче на вехтата й пола се откопча и коляното й лъсна с огромна, морава синина. Паднала по стълбите. Мокри били, защото чистачката на входа се била развихрила с парцала, когато тя с пълните от пазар торби се прибрала.
После се подхлъзнала и паднала точно на това коляно. И одраното на рамото й също било от това падане. Моравото петно на врата също...
Работехме в редакция на голяма медия. Бяхме около седем човека в една стая, прекарвахме повече време там заедно, отколкото у дома с близките си, имахме си ритуали, споделяхме си някакви лични неща. Тя говореше за Него винаги само добри неща.
Колко е талантлив. Как непрекъснато обогатява културата си. Какви творчески идеи има, как хората се впечатляват от работата му, колко невероятен е. И как само тя, само, само тя може да разбере гения му и да го понесе.
Не знам колко артистичен му беше геният, но тя трябваше да го понася съвсем битово. Като например да готви огромни тави пълнени чушки и мусаки, които той съвсем неартистично изяждаше. Преди да ги изяде ги критикуваше. Чушките не били достатъчно прави и плънката се губела по кривите им тела. За мусака картофите се режели на по-дребно, защото така надделявали с вкуса си.
Перяло се след единайсет вечерта, защото тогава токът е по-евтин, но понеже шумът от пералнята го дразнел вечер, когато искал да си почива, трябвало да пере нощем. Затова Тя си навиваше часовник за два през нощта, след като тъкмо се беше унесла в полунощ, и ставаше да натисне копчето за старт. "Е какво толкова - казваше - и без това не ми се спи и е само някакво си едно копче на пералня."
Един път, когато отново се появи на работа с тъмни очила, под които синееше поредната среща между окото и вратичката на кухненското шкафче, я попитах дали всичко у тях е наред.
"Какво имаш предвид?!" ме отстреля тя, а кръвоизливът в окото й се втренчи в мен над очилата. И понеже не й спестих съмненията си около вечните й истории, каза, че един ден ще разбера. Ще разбера, че в абсолютно всяко семейство или поне във фамилията или рода, има някаква форма на насилие.
Че ако не е съпругът, който от време на време се изнервя и си го изкарва на жената, и ако не е жената, която понякога се нахвърля на мъжа, ще е братът върху сестрата, бащата върху дъщерята, майката мърху свекървата.
Ще разбера също, че хората, претърпели или станали свидетели на някаква форма на насилие в живота си (т.е. всички), после цял живот си го търсят. И ако не го намерят, сами стават насилници, за да не се прекъсвала веригата. Насилието всъщност не било точно насилие - то било комуникация без задръжки, чиста проба междуличностни контакти, които не са обрасли от цивилизационни глезотии.
Било си естествена част от обществото, дори от държавността. Та затова тя самата си била окей. Окей, защото напълно си била обяснила причините за породеното насилие и го приемала мъдро и с достойнство...
Силно ми се запечата онзи разговор тогава. Да чуя от устата на една интелигентна жена толкова стройна и изумително обмислена теория за естествения и поради това разбираем живот на домашното насилие, ме накара да онемея.
Снощи обаче наистина онемях!
Гледам по телевизията г-жа Цецка Цачева да се изказва за условията, при които в ареста вече седем месеца висят "най-големите престъпнички на корупцията в България" - кметицата на община "Младост" Десислава Иванчева и нейната заместничка Биляна Петрова.
Гледам и снимките от мърлявата им килия, в която тоалетната клекало може да предизвика спонтанно повръщане само като я зърнеш, светлината се процежда от замрежения прозорец като въздуха от уж специалната вентилационна решетка на тавана, а ръждясалият умивалник инкубира бактерии отпреди поне четиресет години.
И чувам как Цачева, в качеството си на министър на правосъдието обяснява, че въпросната килия всъщност била спазвала всички необходими стандарти за място за арест. Точно четири квадрата били, светлина и свеж въздух влизали и един вид възмущението ни е преувеличено. За да подкрепи тезата си, ни припомня дори, че в много домакинства нужникът е извън пределите на къщата - демек, това в затворническата килия си е напълно нормално, че даже леко намирисва за екстра.
Докато слушам госпожа министърката как дори не се чува какво всъщност казва, се сетих за моята насинена от неудобната си кухня колежка отпреди години - теорията й за нормалността на насилието толкова много напомня на изявлението на Цачева за килията на Иванчева и Петрова, че чак ми е страшно.
Защото излиза, че е нормално две жени (чиято вина дори не е доказана, но и да беше!) да живеят върху четири квадрата тоалетна смрад, да бъдат развеждани из институциите с вериги на краката и да ядат нещо подобно на храна от мръсна кофичка от кисело мляко.
Нормално е нито един път да не чуем реално и една тяхна дума от ареста. Нормално е да са изкупителните жертви на болното държавно съзнание, за което подобно насилие над граждани очевидно е в реда на нещата. Нормално е, защото държавата си има по-големи и много по-важни задачи и тук просто става дума за... как го каза моята позната... една комуникация без задръжки, лишена от разни цивилизационни глезотии.
Така да се каже, говорим за междуличностни контакти, породени от естественото, природно обусловено насилие, което ние съвсем нормално и логично си генерираме наново.
Тук е време да попитам на държавата и нейните представители като г-жа Цачева и всички отговорни за това безобразие по веригата, не им ли идва поне веднъж на ум, че чрез Иванчева и Петрова са организирали и поддържат истинско насилие. Насилие на държавно ниво, нагло обосноваващо се на законов ред и международни практики.
Институционално подплатено насилие, в което държавата унижава, разболява, тъпче, потиска и всъщност постепенно убива две жени, които дори не са доказано виновни. Насилие, поддържано от крива идея за справедливост и насадено в обществото разбиране, че то Е нормален начин на регулация.
Затова сега по-ясно си обяснявам циничните изказвания на депутатите по време на обсъждането за промените в Наказателния кодекс по отношение на домашното насилие - те самите - и като хора, и като политици - нямат личното убеждение, че то е несъвместимо с цивилизацията.
Те не вярват във вредните обществени последствия от него и не разбират ужаса му. Те не са в състояние да го дефинират, когато е в домашния, семеен контекст, пък какво остава за този в софийския затвор! И поради това свое невежество сами поддържат насилието, като го правят институционално възможно и легитимно.
Но иначе да, разбира се, кухнята си беше виновна, че е неудобна, та непрекъснато насиняваше моята редовно пребивана от мъжа си колежка. И да, виновен е Софийският затвор, че е построен през двайсетте години на миналия век и приютява в геноцидните си помещения хора, които дори още не са престъпници.
