Ако имаш афинитет към розов happy end, заповядай.
Опитвам се да намеря логично обяснение за регулярната нужда от воайорство към нечий прекрасен завършек, който е „само едно ново начало".
Току що бях на един такъв сеанс. Лентата завърши със зашеметяваща целувка, преплетени в едно ръце и един мотор, който с мръсна газ се отправи към вечността.
Знаеш, че нашата реалност е далеч от американската романтична драма, която за 90 минути те кара да попътуваш, да помечтаеш, да пуснеш някоя сълза и примирено да въздъхнеш накрая с ясното съзнание, че това не се случва в твоята действителност, но с едно наум, че все пак в теб може да е заспала някоя Джулия Робъртс, която чака да бъде събудена от нейния Ричард. Ако е така, или твоята Джулия е заспала до смърт или напоследък всички потенциални „Ричард" не притежават магическа способнист да целуват така, че да те избавят от вечния ти сън.
Вероятно, когато съвсем я закъсаме, силно се нуждаем от потвърждение за физическото съществуване на вечната любов (ако не вечна, поне любов). И тук идва на помощ нейно величество розовата, примамливо изглеждаща корица на посредствената драма, от която очарователна млада дама поглежда недоверчиво към мистър Идеален и която носи обещаващото заглавие „любовен елексир".
Двамата се търсят 89 минути и в 90-ата „изненандващо" се намират/преоткриват/женят... аnd happily (n)ever after. Тук може би трябва да отбележа, че не съм анонимен виртуален хейтър, който сипе писмена жлъч върху „щастливите" хора, напротив, просто реализмът ми е добър приятел и често ме посещава.
Наистина съм гонена от сто въпроса „защо си падаме по екранната любов и щастливия й край".
Постерът обикновено е безвкусен и неприветлив, способен да разкаже цялата история още на пръв поглед, вторият е излишен, тъй като не оставя поле на въображението. Актьорите са посредствени, сценариите - плоски, а 90-те минути се оказват много дълги.
Тук не става дума за актьорска игра и остроумни диалози, а за 90 минути, в които двамата перфектни се намират, създвайки фалшивия модел на щастието, към което евентуално се стремим.
Защо ми е лъжливо щастие и happy end - изводът е просто измамен финал. И защо ми е край изобщо - в моята реалност мога да си създавам безкрайности. Според мен и Ричард мирише на пот след фитнес, хърка и си разхвърля чорапите. В рамките на фалшивия модел няма как да разбереш, че арабският жребец е магаре.
Ако престанеш да търсиш Ричард, ще оцениш Тошко от съседния етаж, който на фона на масата все пак е добро момче. И герберът е цвете все пак.
Надявам се, че си съвсем наясно, че егото на мъжете трудно би понесло миналото на Джулия извън дължимия час и половина. Животът извън булевардния „Арлекин", от който се е пръкнала розовата сага, има и други цветове - и те са истински. Хората имат предимства, но имат и недостатъци - виждайки и двете, ще можеш да оцениш чувството за хумор повече от 3-те реда плочки.
Щастието не е в 90 минути. То е в споделените слънчеви сутрини с чаша кафе и препечени филийки... във възможността да бъдем най-много себе си пред някой друг - защото така сме по-щастливи.
