Светът се движи към бъдещето обърнат назад към миналото. Милиони хора в развитата част на света (включително и в България) продължават да вярват, че животът преди 40-50 години е бил много по-добър: възможностите за работа са били повече, местните общности - непокътнати, а темпото, с което се случват технологичните промени, е било контролирано.
В днешната епидемия от носталгия вчерашният ден се свързва с напредъка, а утрешният - с упадък и регресия.
Дори в САЩ - страната, в която се случва голяма част от технологичния прогрес - през 2016 г. Институтът за изследване на религията в обществото разкри, че 51% от населението смята, че американският начин на живот и култура са се променили към по-лошо от 50-те насам.
По същия начин в изследване от 2012 г. 43% от британското население заявява, че положението в страната се е влошило от качването на кралица Елизабет II на трона 60 години по-рано. Само 30% твърдят обратното.
Подобни възприятия са широко разпространени на континента. И въпреки че Италия изглежда една от най-носталгичните държави в ЕС, в Германия - символът на просперитета на Европа, изследване от 2014 г. показва, че забележим дял от хора изразява мнението, че щеше по-добре Берлинската стена да не беше падала.
Дори и в Русия е по-често да се чува копнеж за старите съветски дни, когато централно планираната икономика е предполагала стабилна заетост, адекватни заплати и достъп до широки социални услуги.
Подобно и у нас, където "По Бай Тошово време" за мнозина означава време на сигурност, стабилна работа, по-малко престъпност и по-прост живот.
И тази носталгия далеч не е безобидна. Увлечението по това героизирано минало оформя политиките сега по рисковани начини. Носталгията кара хората да търсят утеха в едни времена, когато светът е бил не толкова сложен, а правителствата са изглеждали така, сякаш имат силата да защитят гражданите си от външните заплахи.
Патриотарски лидери, от Доналд Тръмп в САЩ и Брекзитърите във Великобритания до Реджеп Тайип Ердоган в Турция и Владимир Путин в Русия, подхранват тези копнежи със страх, гняв и негодувание към настоящето. В много отношения носталгичният национализъм е политическата болест на нашето време.
Колективната носталгия е могъщо емоционално оръжие, способно да мобилизира една нация към зададена обща цел. И въпреки че често тази цел е обагрена в гневни послания, тя не е непременно източник на проблеми и поводи за страх.
Светлана Бойм, професор в Харвардския университет, прави разграничение между два вида носталгия. Рефлективната носталгия е доброкачествената форма на проблема. Тя гледа към миналото с мило чувство, но въпреки това признава, че 1) това време си е отишло и 2) то не е било изцяло хубаво. Също така признава и, че междувременно е постигнат напредък.
Проблемът е, че светът сега се занимава предимно с токсичната носталгия, която търси как да възстанови света такъв, какъвто е бил 40 години назад.
Пример за това беше кампанията на Доналд Тръмп, която стъпваше предимно върху посланията за завръщане на "славното минало". По същия начин турският президент Реджеп Таип Ердоган се заиграва с идеята за величието на Османската империя и пренасянето му в днешно време.
Унгарският премиер Виктор Орбан все още съжалява за териториалните загуби на Кралство Унгария след Първата световна война, Путин описва разпадането на Съветския съюз като "най-голямата геополитическа катастрофа" на 20-ти век, а пътеводната звезда на японският премиер Шиндзо Абе е Реставрацията при император Мейдзи от XIX век, която задава курса към мощта на Япония до края на Втората световна война.
И все пак на фона на всички тези неща Брекзит беше нещото, което олицетворява тази нова епоха на носталгичен национализъм на Запада в най-чистата му форма. Вотът за напускане на ЕС във Великобритания улавя най-добре икономическата болка на онези, които изпадат и остават назад заради глобализацията, социалните смущения, породени от имиграцията, както и геополитическите амбиции на една някога славна империя.
Трите етапа на носталгичния наратив, описан от социолозите, са ясни: "Златните дни", "Големият разрив" и "Настоящето недоволство".
Златният век е представен от имперската епоха, през която Обединеното кралство владее над "един континент, сто полуострова, петстотин носа, хиляди езера, две хиляди реки, десет хиляди острова", както пише вестник St James's Gazette в началото на миналия век.
Разривът дойде не само от бавната смърт на Британската империя, но и от решението на Лондон да се присъедини към Европейския проект през 1973 г. Настоящото недоволство се дължи на нежеланието на много британци да се примирят с превръщането на великата им империя в обикновена държава наравно с всички останали.
Брекзит се явяваше за тези хора спасителното решение, което да затвори този носталгичен цикъл, като върне Лондон обратно в неговата златна ера - не от времето точно преди да се присъедини към ЕС, но вероятно и към по-далечното славно минало.
Премахването на тази епидемия от носталгия няма да бъде лесно. Тя е проникнала в социално-политическата структура на множество нации, а структурните сили като застаряването на населението, пропукването на глобалния либерален ред и технологичните смущения само засилват нагласите за копнеж към "онези славни времена".
А популистките политици продължават да се възползват от тези негативни емоции като ги подхранват. Междувременно продължаващите промени, кризата на идентичността в много общества, икономическата несигурност и миграционните процеси засилват допълнително песимизма и разочарованието. Това, от своя страна, прави тази носталгия за възстановяване на миналото значително по-популярна.
Как обаче може да се борим с тази деградивна носталгия?
Във време, когато доверието в експертите и медиите е сринато, а обществеността навсякъде бива бомбардирана през социалните мрежи от послания на "доброто старо време", борбата с тези политически процеси далеч не е лека или проста.
За да успеят в играта на днешната емоционална политика, основните партии трябва да играят по нейните правила. В такава емоционално натоварена политическа среда не бива да се оставят само популистите да играят по тънките струни на душевността на избирателите.
Политиката отдавна не е рационалност и факти (някои дори биха спорили, че тя никога не е била). Все пак избирателите, дори най-информираните и политически осъзнатите, често мислят и действат със сърцата си.
Ето защо отговорните политици трябва сами да използват миналото, което предлага достатъчно доказателства, че напредъкът в бъдеще е все още възможен.
Те не трябва да позволяват на безотговорните националистически лидери да монополизират, мобилизират и манипулират историята на своите каузи. Иначе носталгията само ще се задълбочи и бъдещето наистина ще дойде назад във времето.
