Какво ще се случи с родния ви град след 100 години? Кои от сградите или забележителностите му ще се запазят? Кои от тях ще изчезнат?
А след 500 години? Авторът Насим Никълъс Талеб предлага един нестандартен принцип за разплитане на загадки като тази. Ако искате да знаете колко дълго ще издържи даден обект (ако приемем, че той не подлежи на ограниченията на естествения живот), то първият въпрос, който трябва да си зададете, е: колко дълго е продължило съществуването му до този момент.
Колкото по-стар е въпросният обект, толкова по-голяма е вероятността да оцелее и за в бъдеще.
Логиката в тезата на Талеб е проста. Тъй като единственият значим измерител по отношение на бъдещето е времето, то единствената благонадеждна техника за предсказването му е да проверим какво вече е доказало своята устойчивост. Кое е онова нещо, което е демонстрирало своята сила в съревнованието с времето, кое е онова, което е преодоляло всички удари и угрози на десетилетията, вековете и хилядолетията?
Старинните забележителности в големите градове изглеждат невзрачни на фона на модерните небостръгачи, но са доказали, че могат да устоят на стихиите в продължение на стотици години. Колкото и внушителни да изглеждат съвременните сгради, мястото им в историята съвсем не е гарантирано. От гледна точка на времето, старините са по-стабилни от новите явления.
Талеб нарича тази идея "Ефектът на Линди".
През юни 1964 г. американският автор Албърт Голдман публикува статия, озаглавена "Законът на Линди'с" в списанието The New Republic. В нея той разказва за поуките от разговорите на популярни комици, които се събират в едноименното заведение "Линди'с" в Ню Йорк и обсъждат прогнозите си за кариерния успех на своите колеги. Ако някой комик започне да се преекспонира пред публиката и изчерпа материала си за кратък свръхактивен период, казват те, вероятно кариерата му ще приключи скоро. Но ако артистите заложат на дългосрочна стратегия и правят по-редки, но запомнящи се изяви, съхранението на ресурсите може да им позволи да запазят мястото си в индустрията за десетилетия.
Талеб значително разширява приложното поле на този пример.
"Нещата, които са се запазили за дълго време, не "стареят" като хората, а "стареят" наобратно. Всяка година, която преминава без унищожение, удвоява допълнително очакваната продължителност на живота му", пише той в книгата си от 2012 г. "Антикрехкост: Как да извлечем полза от хаоса".
Ако една книга се печата от половин столетие, твърди той, може да се предположи, че ще остане в печат за поне още петдесет години. Когато книгата натрупа нови десет години към историята на съществуването си, очакваната продължителност на "живота" й ще се удължи със същия период.
Всяка допълнителна година ни казва нещо, което прогностиката не може да обясни. Благодарение на неразгадаемото разнообразие от взаимосвързани причини, съответната книга е продължила да намира своите читатели. Тази устойчивост заслужава повече уважение, отколкото мигновения търговски интерес към бестселър, написан миналото лято.
Ако се върнем към примера с градовете и техните забележителности: всяка от тях е подчинена на едни и същи амортизиращи влияния. Сградите и крепостите може да са стабилни, но няма как да останат в добро състояние без човешка поддръжка. И тук се намесва ефектът на Линди.
Колкото по-дълъг период от време е преживял даден обект, толкова по-голямо значение и символична стойност е натрупал. Затова големите градове с хилядолетна история се концентрират около своите исторически монументи. Те са станали част от идентичността на мегаполисите, след като са преминали през изпитанията на съдбата и капризите на времето.
Само няколко дни след пожара в 800-годишната катедрала "Нотр Дам" в Париж, светът успя да събере над 1 млрд. евро, за да подпомогне реконструкцията й. Едва ли може да се очаква, че новопостроен небостъргач би провокирал същата реакция на съпричастност.
Силата на ефекта на Линди може да се наблюдава и с обратен знак - в усилията на хората, които искат да унищожат символите на старото време.
В името на ефективността Саудитска Арабия разруши голяма част от своето древно наследство през последните години, за да отвори пространство за настаняване на поклонниците, идващи в свещения град Мека, но и за да угоди на ултраконсервативната уахабитска идеология на управляващата фамилия.
Много от паметниците на културното наследство в страната се разглеждат като заплаха за тази идеология, вероятно защото онези неща, които съществуват от векове, създават по-комплексна и устойчива лоялност към миналото - това не се харесва на абсолютните монарси.
Подобна ситуация се развива в днешен Китай, който трансформира градовете си в името на модернизацията и идеологическата чистота. Тази стратегия напоследък се обръща с опустошителен жар срещу местното мюсюлманско население.
Ефектът на Линди се превръща в дълбока заплаха за онези, които искат да се отърват от комплексните и непокорни сили на отношенията ни с миналото.
Годността в еволюционен смисъл сякаш влиза в конфликт с един от основните принципи на разумния аргумент. Ако не можете да посочите няколко добри причини за съществуването на нещо, то не е разумно да вярвате в него. Аргументът, че "нещата са си такива отдавна", със сигурност не е добра причина за продължаването им в бъдеще. Но това би било проблематично само ако смесваме причините на разума с причините на ценноститните или етичните съображения.
Множество ужасяващи практики са заредени със сила, която се корени в най-мрачните кътчета на човешката природа - това важи и за убийството, изнасилването, фанатизма, робството. Някои от най-тежките престъпления са се съхранили в продължение на хилядолетната човешка история. Затова всеки опит за ограничаването или преодоляването им трябва да се базира на внимателен прочит на историята.
Ефектът на Линди е едната половина от инструментариума, с който Талеб разсъждава за бъдещето. Втората половина е не по-маловажна - крехкостта.
Един обект е крехък, когато вместо да се адаптира и да оцелее, се разбива на парчета при първия по-силен удар. От еволюционна гледна точка, отделните създания са ужасно крехки, но тази слабост помага за укрепването на съответния общ вид. Разнообразните и конкуриращи се индивидуални съществувания гарантират приспособяването и обновяването от поколение на поколение. По същия начин огромното разнообразие на живота на планетата е помогнало на някои видове да преживеят най-тежките катаклизми в историята.
Когато става дума за човешките творения - сгради, артефакти, идеи - се задейства подобна адаптивна разточителност. Дори най-стабилните сгради може да се окажат крехки, погледнати в перспективата на времето. Но емоциите и идеите, които са ни накарали да ги почитаме, поддържаме и пазим в наследството си, са много по-устойчиви.
Макар че отделните артефакти са крехки сами по себе си, тяхното влияние ще се запази, ако продължават да служат на дълбоко вкоренените човешки потребности, т.е. ако свързват временното с вечното.
Бъдещето е съставено от онези части на миналото, които са се развивали и устоявали, минус онези части от миналото, които са най-податливи на разпадане.
Това е уравнението, което трябва да решим, когато се опитваме да правим прогнози. Трябва да забелязваме крайностите на адаптивността и неадекватността.
Както казва Урсула Ле Гуин: Ако искате да разберете защо дадено нещо е трайно, по-добре е да разгледате широкото поле на древните митове, вместо фините настройки на съвременната логика.
"Истинският мит може да служи в продължение на хиляди години като неизчерпаем източник за интелектуални размисли, религиозна радост, етични изследвания и артистично обновление. Истинската мистерия не се унищожава от разума", казва Урсула Ле Гуин.
Коя ще е следващата популярна тенденция? Кое ще е следващото голямо изобретение? Колкото и да е голямо, почти сигурно е, че няма да е вечно.
Съвсем малко обекти и идеи преодоляват изпитанията на времето. В крайна сметка, всичко е тленно, изчерпаемо.
Но някои феномени притежават извънредна издръжливост. Те са вградили вечните конфликти между нуждата и желанието, любовта и омразата, свободата и робството, в нашите общества и култури.
Ако се вгледате в настоящето - почти всичко е фонов шум. В дългосрочен план, то не е нищо повече от отвличане на вниманието. Писателят Уилям Гибсън казва: "Бъдещето е вече тук, просто е неравномерно разпределено". Всъщност, бъдещето вече е тук, но най-важните му елементи са се случили много отдавна.
