Дете на революцията

В началото... беше красиво. По градините имаше цветя, огромни червени храсти рози, прясно окосена трева, бели топчета-пуканки... Лято, село, натежала градина и после есен - цветя, сълзи, звън, нова чанта...

Улиците, покрити със сняг, игри до тъмно, пързалки, усмихнати снежни човеци. Това помним ние, децата на революцията, тези, за които първият учебен ден беше последван от дни на бдение по площадите. Деца с широко отворени очи.

Поглъщахме тълпата и бяхме там без да роптаем, знаехме, че се случва нещо значимо. Или просто нещо. Пламъците на свещите в пластмасови чашки грееха в ръцете на родителите ни, но не топлеха.

И все пак бяхме там, много, хиляди, върху раменете на бащите си

Аз виждах всичко, не разбирах, усещах силата на надеждата в тези хора, помня кадрите по тогавашната национална телевизия, помня победата, еуфорията.

И всички вече се досещат: 20 години по-късно. Вече не съм дете, вече разбирам, родителите ми остаряват, отдавна не съм върху раменете на баща си.

Какво се случва сега с нас, младите хора на България? Много често чувам въпроса защо съм тук, защо не съм на Запад? Какво мисля за положението в родината? Какво мога да направя, за да се промени нещо?

Обикновено отговарям "Нищо! Тук съм все още само заради семейството си, защото ги обичам и не искам да живея без тях."

Винаги мога и да допълня и за верните приятели, балканската мъдрост, хубавата ракия и пържената цаца, както и невероятно вкусните селски домати. Критикуват ни, често, че си мълчим, че не взимаме активно участие в политическия живот.

Казват, че сме станали егоисти или се пускаме инертно по времето

Определят ни като неспособни да се борим, като хора без идеали, живи консуматори - продукти на съвременното общество.

Държавата няма нужда от нас, затова или ни принуждава да емигрираме, или ни води към живот на скотове. Съзижда домове на чалгата, издига салфеткови босове, инвестира в силиконови прими. Да, със свалени гащи трудно се мисли.

Всички вече знаем, че някой е предвидил как точно да се развиваме. Младите изгубихме надеждата, вярата, че животът ни е в наши ръце. Ние вече се борим за физическото си оцеляване и някак сме по-мъдри - знаем, че нищо не зависи от нас.

Революциите винаги са били правени с пари, с много пари. Френска буржоазна революция, оранжева революция в Украйна - примери от историята. Зад всяка промяна стоят хора влиятелни в своето време.

И може малцина да разбираме това, но много осъзнаха, че властта е в парите, че светът е корумпиран, че политиката е мръсна, че борбата срещу всичко това е опасна.

Площадите сега са празни, ние вече не им вярваме

Ние сме това обезверено поколение, което видя всичко. Калните паважи поеха надеждата на родителите ни, пръснаха я като пепел по плочите си и позволиха на властта, тогавашна и днешна, да тъпче отгоре.

Научихме се нито да мразим, нито да обичаме, а просто да преживяваме без емоции. Казват, че надеждата не може да умре - клише. И все пак днес имаме нещо, което никой досега не е притежавал - виртуална реалност. За някои това е виртуална самоличност.

Тя няма нужда от храна, нито от вода, с едно клик може да отиде на почивка в райски места. Там в това пространство сме свободни, това е нашата държава, където не зависим от курса на еврото, където необвързани от нищо сме тези, които искаме да бъдем.

Там ние нямаме нужда от пари, за да направим своята революция, защото съществуването там е безплатно и нашето оръжие - словото, не се търгува и е еднакво достъпно за всички. И аз безизвестната, виртуалната мога да споделя сърцето си с вас.

Пак съм тук на площада заедно със съпруга ми и нашето дете на неговите рамене. С нас имаше много хора, които оставиха частици от своята надежда на същия този паваж. Помним.

Ние не вярваме вече на тези протрити плочи, но няма да спрем да се опитваме да ги променим. Все още сме тук, демокрация няма, но истинската свобода е в избора да воюваш за нея.