„Бъди себе си" е един от доминиращите императиви на поп-психологията. Той е проникнал толкова дълбоко в речника на ежедневието, че по правило затруднява всякаква критичност. Нещата се усложняват допълнително от крайно положителния начин, по който е натоварена представата за всичко автентично в културата ни. И все пак какво точно е „себе си" от израза „Бъди себе си"? Как може човек да бъде нещо друго, различно от себе си? Да се опитваш да „бъдеш друг" не е ли в крайна сметка също част от „теб"? Защо някои хора избират алтернативи на това да „бъдат себе си" и какво се случва, когато човек най-накрая успее да „бъде себе си"?
Тези въпроси са сериозни, най-малкото защото това предписание е станало златен стандарт за всякакви страдания и несполуки. „Бъди себе си" се използва като психологическо швейцарско ножче, а неговата безполезност изглежда няма никакво влияние върху популярността му. Даже напротив, колкото по-непродуктивен е подобен съвет, толкова по-стабилно се загнездва в културата ни. Този парадокс заслужава внимание.
Както с толкова много други неща и тук призивът, изглежда, е да не се мисли - „Не го мисли, просто бъди себе си". Независимо дали човек страда от тревожност и задръжки в отношенията си с другите, или защото се чувства прихванат в омагьосан кръг от повтарящи се проблеми в интимния си живот, често се налага идеята, че това се случва, защото той не е автентичен и няма куража да „бъде себе си", че вместо да повярва в „себе си" разиграва театър и се опитва да бъде някой друг.
Този прочит се затвърждава постоянно от всякакви инстанции, които все по-агресивно прокламират автентичността като лек за всеки неуспех. Винаги ще се намери приятел, колега, роднина или някой от телевизионния екран, който без да задълбава в детайлите на проблема веднага да отсъди: „Просто се отървете от онова, което ви кара да бягате от себе си." Както обикновено и тук поп-психологическата догма няма да се стърпи и ще вкара смелостта и страха в това уравнение: „Вие страдате, защото ви е страх и/или нямате смелост да бъдете себе си." Или още по-баналното: „Ниската ви самооценка (която, естествено, е винаги неоправдана) ви кара да бягате от себе си. Затова просто повярвайте в „себе си", приемете „себе си" и всички врати в живота ще започнат да се отварят пред вас".
В тези прости схемички се разкриват съдържанието и функцията на това понятие. То ни е нужно, за да обозначим едно измислено въображаемо ядро на личността, което да е по правило добро, с неограничен потенциал, положително във всеки смисъл, свободно от тревога и задръжка. Чрез него онези душевни терзания ще бъдат изчистени от всякаква уникалност. От една страна ще се приведат до нещо семпло и стандартно, а от друга - до нещо чуждо, наложено от някой друг, прихванато или наслоено от другаде (може би вследствие на някакво нещастие - това псевдопсихологическо клише в стил Холивуд е толкова сладникаво, че направо горчи!).
Ето защо няма никакво значение колко безполезен е подобен съвет - той изобщо не цели да разреши проблема, а само да съхранява и предпазва един фиктивен идеален образ и да не допуска статуквото да се поставя под въпрос. Каквото и да се случи, чрез него човек ще си запази правото на фантазията, че ако е еди-кога си бил „себе си", всичко е щяло да бъде наред.
Но нарцистичната полза от тези разбирания е достатъчно очевидна, не искам да занимавам читателя с празни приказки. Лесно е да се разобличи колко удобно е подобно схващане за автентичното „себе си". По-важното тук е как постепенно деградира мисленето за човешкото страдание. Онова, което съпътства този елементарен призив просто да „бъдем себе си", е прикритото разбиране за душевните страдания като за чуждо тяло навлязло в иначе безпроблемната човешка същност. Схващането, че тревогата и болезненото повторение могат да се изпарят само чрез един избор, принизява значението на тази част от душевния живот до някаква лесно преодолима баналност или просто до суета. В това разбиране страданието на един ще бъде страданието на всеки друг, всички разлики ще се слеят, а „решението" ще бъде универсално.
Но какво ще стане ако преобърнем този популярен прочит? Какво ще излезе ако видим уникалното в тези страдания като неразривна част от нечия душевност? Онези толкова интимни и трудно назовими преживявания, които са белязали житейския път и тласкат някого към това неусетно да се преобразява в „някой друг", не са ли те в истинския смисъл на думата част от онова, което го прави него? Не е ли този „някой друг" по-интересен и не поставя ли много повече въпроси, от онзи идеален, сладникав и лишен от проблеми образ за „себе си"? Може би точно зад повторението на една безизходица се крият дълбоки мотиви, стигащи до най-личните и най-трудни за осмисляне прояви на субективността?
Но дори и без тези въпроси понятието „себе си" от израза „бъди себе си" бързо се разпада под тежестта на собствения си абсурд. Въпреки това, неговият произход е от изключително значение. То най-вероятно води началото си като реакция срещу една изначална другост, едно влияние от най-неясните извори на душевността, което сякаш не ни принадлежи. Една енигма, за която не може да се поеме отговорност, и която ще трябва да бъде постоянно неглижирана или отричана чрез всички налични средства. Именно така другата цел на „бъди себе си" се разкрива в собствената си противоположност - това е призив да не се признава тази неясна част от душевността като нещо свое, да си затворим очите за онова, което не разбираме, да го отхвърлим или просто да го омаловажим.
В крайна сметка „бъди себе си" съвсем не е призив за отстояване на някаква индивидуалност, някаква присъща само на вас човешка неповторимост, която може да ви избави от някакви несполуки. Напротив, това е призив за конформизъм, защото „себе си" всъщност е предварително и трайно фиксирано понятие, готово за консумация. То е един уеднаквен, стандартизиран нарцистичен идеал, в който само привидно има място за вашата история и за онова, което ви прави вас. Всъщност място няма. Както с толкова много други продукти на пазара за духовни залъгалки, целта и тук е същата - да се обезценят размишленията и духовното търсене и да се сведат дълбоките смисли на човешкото страдание до няколко прости калъпа за масова злоупотреба.
Валентин Йорданов е клиничен психолог и психотерапевт. Поддържа собствен блог: psy-blog.net
