За един железен лев

Консервираният в автобуса черноморски въздух рязко се смени. София, България. Не съм подозирал, че миризмата на телесни секрети може да ми липсва. На гарата вмазнен мургав малцинствен специмен ме покани да ползвам таксиметровите услуги на ноторно известния бранд "Кентавър ООД", но аз, с изострено внимание поради циментовите парченца, на които е богат столичният въздух, разумно отказах. Криза е, etc.

Имах щастието да се кача на "нормално такси", доколкото е възможно да има такова нещо в София, но още с влизането ме лъхна на прокиснало. Явно в този благороден файтон кривата на личната хигиена е тръгнала надолу преди около седмица.

Шофьорът не ми се видя като да се трогне от терзанията на сетивата ми, но нейсе. Съществен извод: една от най-лошите черти на глобалното затопляне е, че българинът ще мирише на пот и през декември. Лафът е чужд, но подходящ.

Касовата бележка закриваше апарата. Посегнах да я дръпна, а бакшишът учтиво попита:
- Ей, чшшшшш, алоу, мойто момче, кой ти казА да бараш там?
А аз още по-учтиво репликирах:
- Първо, не съм "твойто момче", а съм "Вие", и второ - не виждам какво показва апаратът.
- Ти "Младост едно" ли казА? Епаааааа... сто и дваесе-и триесе лева че ги докараме, хъ-хъ-хъ! - извади бисер от трезора на Робин Кафалиев той.
- ...Да, бе, минимум... - с лека нотка на агресия отговорих аз - Не че нещо, ама току виж сме се поскарали. - не забравих да подметна. Конят беше още по-грижливо подкован.

Очевидно респектиран от нерафинирания ми шопски и тридесетте килограма над него, бакшишът "прибра" грижливо точената секира и май-май се отказа да ме товари със сметката.

...Радио "Вероника" - ритъмът на сърцето!"...

Лъвов мост, Сточна гара. Изказах гласно розовите си блянове за бъдещето на столицата - "Начи, батко, ей т'ва тука и на два километра околовръст е кенефът на София и с нема такъв кеф бих го взривил!"

Бакшишът скръбно въздъхна, явно разчувстван от спомена за някоя нечистоплътна любима с кафява кожа от региона. По радиото някое от гаджетата на Коко Динев страдаше за изгубената любов от поне девет минути. Бакшишовата пролетна нега се овеществи под формата на сопол с неопределен цвят, който той грижливо попи с яката на тениската си.

В този миг отново ме лъхна на вкоравено мръсно. Ароматът - смес от стар чорап, счукани орехи и домашен оцет от киселици - заби ръждив гвоздей в носоглътката ми. Като за такъв лютак би следвал да е запознат с деведесетарския блокбъстър "Ох, баня, ох, кеф", но бакшишът явно беше ценител на качествения поп-фолк и май не я е слушал тая класика.

Стигнахме до ж.к. "Младост". Кирливото пъпче на света, also known as "Вкъщи". Седем и деведесе', съвсем нормално. А сега, приятели, нека великото надцакване започне! Грандиозната битка за бакшиша - почти толкова епична, колкото свада за синор на частен имот.

Подавам 20 лева на цяло. Той вади пачка, неестествено дебела за представител на низшата каста, по която задочно се стичаше кръвта от "отрязаните глави". Преди да разлисти, даже още преди да е погледнал, вика:

- Емииииии, нема, брат. Нема дребни. Ей го - на! На, бе, на - скивай. Нек'ви къси само... (разлиства десетолевки) Нема дребни. К'во че праиме са?

Финт стил "Зидан" от страна на бакшиша с цел да оправдае прякора на съсловието. Древен капан на туземното население, яздещо жълти коне = активно просим две левчета бонус, като се оправдаваме с лошата политика на БНБ, която не печата достатъчно дребни.

Вторият опит за финт обаче го контрирах с вещина.
- Ето ти 4 лева, пък ти ми върни 15.

Горестна въздишка, ама няма мърдане. Той плаче наум, че ме прееба само с левче, аз съм наполовина доволен, наполовина - не (ясно защо). На глас му викам:
- Айде, жив и здрав.
Наум - "Жена си с Трифон Иванов да завариш!"

Ако някога сте мислили върху стойността на парите - точно толкова струва ЕДИН ЛЕВ. Той ме освобождава от неприятното си присъствие с мръсна газ и няколко клетви наум, а аз отново вдишвам беден на пот въздух и поглеждам с други очи на живота. И все пак, каквото и да е, вкъщи си е най-хубаво.