Купувам си три семена канабис. Сорт Afghan Skunk AUTO, всяко по три евро. Момчето ми ги опакова в малка пластмасова ампула и ми дава упътване на английски как да си ги засадя и отгледам.
Всичко си пише - не е претенциозно, има лек ефект, прави те леко отпуснат, малко мързелив и приятно гладен.
Като медицинска препоръка може да се ползва срещу стрес, липса на апетит и безпокойство. Наследник е на изключително популярния афгански хаш от 60-те и 70-те години, но е по-лесен за отглеждане и e по-мек заради кръстоската с American Skunk и Ruderalis.
Иначе има вкус на мед и чай - малко сладък, с лек тръпчив момент накрая.
Десет минути преди това бродя из магазин Punt Verd Grow Shop като из музей и се чудя какво точно да си взема.
Не мога да се отърва от виновното чувство, което си нося от България заради пълния абсурд там да мога да бъда в реален, легален магазин за семена от канабис и аксесоари за пушене на трева.
Оглеждам като дребен мошеник, който се кани да обере касата.
Подсъзнателно си осигурявам време, като се мотая из рафтовете с пакетчета, пликове почва, саксии, инструменти, бонгове и какво ли не. Намерила съм мястото от туристическа карта с рекламни карета. Логото на магазина естествено е с листо от марихуана. На визитката има рисунка на момче с раста и артистичен коз, който стърчи от устата му.
Докато любопитствам наоколо, до мен се приближава приятна жена на около петдесет и нещо и ме заговаря.
Купувала си от този магазин редовно, в градината си имала три сорта канабис, но сега дошла да си вземе нещо с по-кратък период на растеж и по-бързо цъфтене. Мислела да си купи някой от култивираните автоцъфтящи сортове. Иначе живее в града, на около пет минути път с колело оттук. Казва се Мани.
Двайсет и пет години Мани била математик в изчислителен център, но от пет години има школа за танци и спортове за малки деца.
„Трева пуша поне от двайсет и пет години", казва ми Мани. "Харесва ми. Не пия и нищо друго не взимам, пробвах преди много години - не е за мен. Обаче тревата е друго. И претендирам, че разбирам кое става и кое не. Искаш ли да те ориентирам малко?"
Оставям Мани да ме ориентира.
Към нас се присъединява и младежът зад щанда. Магазинът е негов. Отворил неотдавна и е единственият наоколо. „Нямам още всичко, което искам, но постепенно се развиваме. Ей сега, ако не ти се чака много дълго да ти порасне растението, мога да ти дам едно вече поникнало - сигурно е пет-шест сантиметра, можеш веднага да си го засадиш и след три-четири седмици ще цъфне. Има някои сортове, на които им трябват цели 60 седмици, за да цъфнат, но този за 8-10 е готов."...
Ей така си пазарувам.
Не в България, в Испания.
Законът относно тревата тук не е така либерален като в Холандия например, но пък със сигурност няма да се окажеш зад решетките заради две цигари, както е у нас.
Макар и с все още плаващи граници, както ми обяснява Мани, имаш право да си отглеждаш трева у дома и да си я пушиш там.
„Всъщност, никой няма да те притеснява и ако си пушиш на балкона, в градината или дори дискретно навън, стига да не парадираш с това и да не правиш публични изпълнения. Въпреки че то публични изпълнения правят почти всеки ден разни пияници, ама алкохолът си е разрешен в неограничени количества...", казва тя.
В Испания полулегализирането на тревата означава, че нямаш право да търгуваш с нея - магазинът, в който съм, има специален статут и не предлага готова за пушене трева под никаква форма.
Това, за което можеш да си имаш взимане-даване с полицията, е дилърството, така че не е препоръчително да се разхождаш насам-натам с повече от две-три цигари у себе си.
Толкова. Не е непоносимо и хората го спазват.
Пуши се умерено, дъхът на марихуана се усеща от време на време из следобедните улици, драма около това няма.
Аз пуша трева от време на време. Пробвах за първи път преди дванайсет години - на трийсет и нещо, съвсем съзнателно и отговорно. Никога не съм била пушач на тютюн, още не съм и не възнамерявам да стана.
Тревата ми харесва. Пуша я повече в компания, по малко, внимателно. Случвало ми се е да ме омая малко повече, но приятно. Имало е моменти и когато почти никак не ми е действала. Отпускала ме е.
Давала ми е възможност да си поема дъх след някакви тонове житейски гадости, приятелски предателства, разбити очаквания и фалшиви любови. Благодарение на нея съм виждала и усещала неща в особено красива дълбочина. Никога не съм губила нито чувството си за място и състояние, нито разсъдъка си, нито критичността си, когато съм била „напушена".
Никога не ми се е приисквало да пробвам нещо по-силно, нито пък съм имала необходимост от това.
Пуша тревата така, както и пия алкохол - с мярка, с познание и с отговорност към себе си и близките си. Няма как да се пристрастя.
И статии съм писала в защита на тревата. Беше преди десетина години, в едно прекрасно лайфстайл списание от онова време, с чийто екип вкарахме в Народното събрание свити на ръка цигари и ги пуснахме в пощенските кутии на депутатите.
Резултатът беше какъвто очаквахме - пълен потрес, че някой замърсява с „дрога" парламента на България и проповядва наркоманията.
Не бяхме толкова тъпи - цигарите бяха с тютюн, не с марихуана, но посланието беше ясно, а погнусата на властта - смешна.
Тогава на страниците на списанието с лицата си в защита на т.нар. „еднократна доза" (т.е. възможността да носиш у себе си една свита цигара с трева и това да не те вкара в затвора) застанаха десетки артисти, политици и изобщо интелектуалци на България.
Беше вълнуващо, вдигнахме пушилка, но после всичко се успокои и полегна отново.
Днес, близо дванайсет години по-късно, положението си е същото. Срамно да ти стане, ако не и страшно...
Имам и една издънка с трева. Нямам свой дилър и купувам по препоръка от приятели или споделям тяхната. С една такава - с неясен произход и качества - попаднах на нещо „натоварено", в резултат на което повръщах на фонтан час и половина и бях абсолютно убедена, че умирам.
В пълно съзнание гледах часовника и чаках да мине първият критичен час, молейки се децата ми да не останат без майка, единствено със спомена за нейната така нелепа смърт.
Не можех да мръдна от мястото си и само си представях как ме закарват в спешна помощ, а на следващия ден във вестниците пише „Журналистка, майка на две деца, препушила с марихуана"...
Ужас някакъв. Ужас, който никога не би се случил, ако в България, ако не легално да се продава, то поне легално се отглежда трева вкъщи. Ако можеше да се намира с гарантирано качество и в разумно количество.
Ако на някой най-после му беше светнало, че е по-добре да имаме контролирано предлагане на марихуана, отколкото по кьошетата да се продава незнайно какво, от незнайно кого, на когото и да е.
И ако най-сетне някой от така невинните ни управляващи не си беше признал, че страната ни отдавна е широка писта за внос на всякакви гадни друсалки, докато ние като щипани госпожици се пазим от тревата и така само правим проблема нерешим. Накрая да уточня, че пиша това в пълното трезво съзнание на една сериозна жена над четиридесетте. След четири седмици, когато личният ми съвсем легален канабис става за пушене, ще го опитам. И ще споделя. В Испания, не в България, където за това мога да вляза в затвора.
