Държавен служител - как хубаво звучи само! От самата дума капят сладко като мед подразбиращите се приятни производни като регламентирана обедна почивка, платен годишен отпуск, осигуровки на пълната работна заплата, обезщетение за майчинство...
А при повече късмет и при стабилно държавно управление (с което не можем да се похалим последните години) - и с поне 4-годишна сигурна служба.
Да не забравим и парите, които се плащат за труд извън установеното работно време.
Е, вярно е, че наскоро позната, работеща в държавната администрация ми съобщи, че понякога се налага да седят извънредно след 5 часа, без допълнително заплащане. Няма как, въпреки добрите си намерения, нима може държавата да спазва всичките си благородни замисли към огромния брой чиновници и служители? И то при това голямо количество работа, което непрекъснато се отваря при всички завзети от нея фукции?
Въпреки малките недоразузмения и случващите се от време на време уволнения, все пак от години наред да работиш в държавната администрация е къде-къде по-приятно, лесно и сигурно, отколкото в частния сектор, който постоянно е разтърсван от проблеми (много от тях създадени не без участието на самата държава...)
Оттук следва и резонният въпрос:
Защо тогава в повечето от институциите държавните служители продължават все още да бъдат толкова кисели?
Вярно, има известно подобрение от преди години, както в материалната база, така и в присъствието на някои по-млади чиновници, които показват подозрително желание за работа и дори любезност.
Но все още сблъсъкът с институциите продължава да е неприятен, несигурен и бавен. А според едно проучване, проведно наскоро, и твърде корумпиран.
Два пресни примера, единият от които идва от недрата на най-нереформираната и съответно проблемна (а съвсем логично и напълно губеща) административна структура в България:
А именно БДЖ
Опитайте се да прекарате нещо съвсем невинно, но за сметка на това пък законно, като например велосипед, през тромавата структура на държавните желензици и то в най-използваната за пренос на товари дестинация: а именно София- Белград.
Ако си мислите, че щом дебелият мъж с анцуга във влака може да пренася арматурни железа дълги над 2 метра във вагоните, вашето колело ще мине: много сте се излъгали.
За да разберете обаче, че то няма как да бъде пренесено, трябва да преживеете челен сблъсък с администрацията, скътана в сутерена на софийската Централна гара, която е в ремонт.
Първо трябва да влезете в остъклена стая, на чиято врата, съвсем като в "Параграф 22" пише "Влизането забранено", но към която са ви насочили.
Като влезете, попадате на служителка, която чете вестник.
На въпроса: "Има ли как да се пренесе велосипед до Белград", тя ще ви отговори, че трябва да звънне по телефона. Когато се обади, става ясно, че отсреща никой не може да й даде отговор.
Така тя ви моли да дойдете пак след 1 час, за да ви кажат можете ли да си пренесете товара. Междувременно прави намек да се говори с началник влака. Но после се сеща, че той бил много строг и по-добре да не се говори с него, затова не ви дава номера му.
След 1 час и молба да се обадите все пак по телефона, става ясно, че никой все още не знае нищо и всичко е много сложно.
След още един час, когато пак вие звъните на застъпилата следобед служителка, се оказва, че велосипеди не могат да се пренасят с международния влак, дори срещу заплащане.
Така човек остава да се пита просто как го прави онзи с арматурните железа и анцуга?
Но, разбира се, да се пренасят буржоазни отживелици като велосипеди по международна линия на никого не е нужно.
Друго си е да трябва да регистрираш жизненоважното си автомобилно возило в КАТ (институцията, която става все по-голяма и по-голяма).
Сбирщината от сгради обслужва около 1 милион автомобили в софийска област, така че не е странно, че броят на служителите е така зашеметяващ.
Но човек трябва да е запознат с неофициалния правилник за поведение на държавните служители.
А той гласи, че колкото повече работа има - толкова по-бавно трябва да се работи.
Защото стават грешки, не за друго.
Така е и в КАТ. Да се обработят документите за ново возило например изисква неизвестно количество време, през което хората трябва да седят и да чакат да бъдат повикани по високоговорителя по име, когато документите им са готови.
Така садистично е измислена системата, че подалият документите няма никаква представа кога ще бъде повикан: дали след минута, или след час.
В моя случай - три часа.
Когато повикат човека по име, той е истински облекчен и тичешком се запътва към гишето, откъдето всички се връщат с документи в ръка.
Гишето е скрито в предверие зад дебели стъкла, по които има същите предупредителни табели, написани на компютър със същия шрифт като навсякъде (един човек ли пише всичките табели?) и... о, изненада! Прозорците на гишето са плътно затворени.
Хората висят наоколо като полилеи, поклащат се леко на пръсти и сериозните им физиономии по никакъв начин не издават как точно да си получиш готовите документи, ако е затворено.
"Ти си пълен кретен", смее се гишето.
И внезапно, чак когато те пререждат по-знаещи и можещи граждани (о, такива има много), осъзнаваш, че това е вярно. Кретен си, ето хората се привеждат пред прозорчето и чукат, а ти...
След като почукаш - гишето бавно се отваря. Или се отваря чак след минута. Зависи.
Доскоро подобна унизителна система, в която трябва да чакаш на опашка, докато някоя друга служителка на съседно гише почива, имаше и в Централна поща.
Снимките в галерията ще ви уверят, че и в Съдебната палата царува същото отношение към гражаните, регулирано чрез модела "таблела - заповед". Именно това отношение остроумно е осмяно в страницата, от която са снимките в галерията, наречена "Елате следобед".
Ако следобед не може, елате утре. Все някога ще свършим работа. Държавата няма къде да избяга.
Но жителите й - да.
* Снимките и коментарите към тях са от "Елате следобед" - инициатива на Фондация "Общество.бг"
