Международният фолклор, записан в наше време прилежно в "Уикипедия" и достъпен за всеки що-годе грамотен човек, приписва на Юлий Цезар сентенцията:
"По-добре пръв в селото, отколкото втори в Рим".
Сентенцията се повтаря хилядолетия наред и под формата на народна поговорка е разпространена включително и по нашите ширини.
Удивителното е, че дори и днес, в безграничността на глобалния свят, "по-добре пръв на село, отколкото втори в града", все още звучи твърде правдоподобно.
И дори понякога в българския микровариант да се опитваме да я обърнем превзето на "по-добре втори в града, отколко пръв на село", оригиналът все пак не губи своята актуалност. С тази разлика, че днес под "село" трябва да разбираме географската българска граница (каква липса на въображение), където всеки уж познава всеки, но най-важното: има мнение за всеки.
А "Рим" или "градът" в българската разновидност на сентенцията, е останалият "свят",
там където хората изглеждат "нормални", "разбрани" и "културни".
Именно това ментално очертаване на едни напълно спекулативни граници между "България" и "останалия свят", които обслужват единствено защитното оправдание на много невежи хора да не се развиват, да пазят статуквото и в по-битов план: да не учат езици и да не вземат опит от други култури, е в основата на всичките български обществени проблеми.
Нека го наречем "българоцентризъм"
и да не поглеждаме на югозапад, където някои хора ги тресе "македоноцентризъм".
Защото, както и прекално много неща по света, и "българоцентризмът" не е нещо уникално и характерно само за нашия народ.
Пръв в града
Вече се досещате, че за да не сме голословни, трябва да дадем за пример току-що отминалата, или поне вече заглъхваща медийна истерия около Кубрат Пулев и неговия опит да прескочи границите на селото и да стане пръв в "града".
Но във фокуса, според мен, не е сериозно да седи личността на един боксьор, който, подобно на десетки по света, се опита да надвие световния шампион и който плати с това, че беше наречен "простак", което всъшност си е ласкателство за този спорт.
Основният проблем се корени във факта колко ужасно много хора (мачът беше гледан от 1, 8 милиона души в България!) изпитаха силна нужда да се почувстват с нещо "първи в града", макар и чрез толкова специфично изживяване като боксов мач.Ако беше еднократен акт, добре, само че болезененото асоцииране с герои, които да свържат "селото" с "града" и "българското" със "световното" е непрестанно повтарящ се сюжет, рожба на "българоцентризма" и като такъв, предстои да бъде развиван и занапред - при всяко предизвикателство, при всеки сблъсък с онова, което е "културно", "нормално" и "разбрано".
Ужасяващо болезенена перспектива, всъщност.
Следващият път този сюжет ще се повтори на футболен, волейболен или баскетболен мач и ще бъде придружен отново със същия медиен патос. Случаят Кубрат ще се повтори, спомнете си любовта и омразата към "четвъртите в света", към Камата, към Димитър Бербатов...
След това сюжетът ще бъде повторен при следващата българска технологична компания, която ще бъде закупена за милиони долари от някоя "световна" такава.
Сюжетът ще се развива винаги, когато някой българин бъде забелязан в "града".
От "Осанна" до "Разпни го", излезлият извън границите любимец на селото ще бъде носител на надеждите на твърде много чувстващи се неоценени в родината си хора.
Сюжетът ще се повтаря винаги, докато границата между "нашето" и "чуждото" продължава да бъде подчертавана, изостряна, задълбочавана и проблематизирана.
Докато между България и "света" продължава от едната страна да зее бездна от незнание, комплекси за малоценност, страх от непознатото, провинциализъм и преклонение пред "чуждото", а от другата - телената ограда на омразата и отричането.
Проблемът пак е там, където си е винаги
Сами разбирате, че народ с образование, което толерира и постоянно приучва гражданите си към следването на чужди образци, а в същото време с упорството на петгодишно отрича културните достижения на по-развитите цивилизации, и още по-лошо:
културните достижения на собствените си граждани,
е обречен и занапред да се сдобива не с оригинали, а с копия.
Понякога тези копия ще бъдат напълно непотребни за локалната действителност, но ще носят западно наименование, като например "български Лувър", друг път ще стоят празни, като символ за неефективност и липса на всякаква култура - като сградата на "Музея за съвременно изкуство", а трети път просто ще запълват културните липси на обществото като "копи-пейст"-ват: от музика, през кино, театър, изобразително изкуство и дори (забележете) поезия и литература, та чак до нещо толкова масово като телевизионни предавания, при които е най-лесно да изкопираш водещите американски или италиански такива.
Затова и във всички области у наше село е пълно с хора, които са "първи" и години на ред се изживяват като някакви недосегаеми любимци на народа.
Затова и българският "елит" не е странно, че се състои от едни от най-добрите копирачи, от едни от най-сръчните вносители на чужда култура, от едни от най-големите отличници в училището, което учи, че всичко вече е открито и ние можем единствено да повтаряме по-умните от нас.
Така, докато някои хора в "града" имат хоризонта пред себе си да осъществяват мечтите си като създават велоалеи със слънчева енергия, да изпращат апарати върху далечни комети, да създават собствени шоу програми, оригинална музика, съвременно изкуство и иновативна архитектура, то други се опитват да продавават в "селото" онова, което са внесли контрабандно отвън, отвъд обслужващите единствено тях "граници".
Затова следващият път, когато чуете масово да се говори за "най-добрите" и "първите" у нас, наострете си ушите и си задействайте мозъка.
Не всичко, което лети, се яде.
