България, 1 януари 2120 година
Професораторът Божидар Димитров се събуди както винаги в 6 часа. Погледна електронния секретар - 1 януари 2120 година. Не му се ставаше, но нямаше как - имаше история за работене.
Включи механичното си тяло на пълна мощност и екзоскелетонът го понесе с равномерни крачки из коридорите на музея.
Още през миналия век беше започнала работата по подмяна на нефункционалните телесни части на историка. Най-напред бяха сменени зъбите, после партийната принадлежност, черния дроб и кожата на ченге.
На практика от познатия някога Божидар беше останал само интелектуалният потенциал, поставен в чисто нова синтетична обвивка и снабден със специална система за вечна поддръжка.
Операцията беше извършена преди години в научно-изследователския център "Президент проф. Борисов" по нареждане на междупланетарната коалиция ВМРО-извънземните. (Напълно естествен политически субект, след като стана ясно, че дори онези жители на далечни звезди, които не са участвали в създаването на българската цивилизация преди милиони години, са станали нашенци, след като чули за излизането на Дельо Хайдутин. Или "Проф. Дельо Хайдутин", както предпочиташе да казва народът).
След като новите управляващи пожелаха да съхранят по възможно най-сигурен начин историческата ни памет, като оптимален нейн представител единодушно беше посочен Димитров и процесът по архивиране беше извършен.
Сега той едновременно изпълняваше функцията на шеф на Националния исторически музей, негов основен експонат, главен историк на времето и терминатор-пазител на ценностите ни, което се разбираше и от титлата "професоратор" (която, подобно на званието "професор" навремето, Димитров нямаше нищо против смирено да носи).
Всъщност, в интерес на историческата истина, Директорът никога не се наричаше сам така, но хората го титулуваха от уважение.
В книгата си "Зад кожата на едно чене - проф. Тервел и проф. Кардам" беше подробно описано, как в името на националните интереси, ровейки се в тайни архиви, Димитров открива думата "професор" и я изнася, залепена за името си, за да можем публично да й се радваме, понеже си е наша, а и никой очевидно не я търси. Но стига с тази история, не тя е важната.
Професораторът забави ход пред галерия "Проф. Вежди", известна още като Българския Ловувър.
В нея бяха картините на родните майстори, спасени от ръцете на олигарси. И петте платна представляваха истинско културно богатство.
Не, не му трябваше тази врата. До нея беше залата с личните му находки. Откакто ръцете на екзоскелетона можеха да се сменят с лопати, Димитров беше изкопал събственоръчно в Созопол освен мощите на св. Йоан Кръстител, още и тези на апостолите Андрей Първозвани, Яков Зеведеев, Филип както и неколцина други, неупоменати в Светото писание.
Най-съществено, разбира се, беше намирането на част от неизползвано ребро на Адам.
Така градът се превърна не просто в новия Йепусалим, а в нов Едем (най-вече за провинциални руски туристи, но това са подробности).
Там, зад стъклен похлупак беше и скелетът на вампира. Интересът към него беше по-умерен. За разлика от скелетите на върколака, сфинкса и грифона, които предизвикваха все още международно внимание и които Божидар сам беше намерил.
И тази зала не беше краят на обиколката му.
Продължи да крачи нататък, докато не достигна до тайната врата. Огледа се, но наоколо нямаше никой. Съвсем естествено, в музея вече не ходеха българи. Не се притеснявайте, не бяхме изчезнали. Просто всичко, което трябваше да знаем за историята, най-после беше сведено до три изречения:
"Големи сме. Затова ни завиждат. Продължаваме напред" - думи на един от великите Народните будители на 21 век проф. Пулев.
В средата на помещението имаше каменна плоча.
Тя беше открита до централния вход на реставрираната Голяма базилика в Плиска - най-голямата християнска църква в Европа през Средните векове, построена през 866-870 г от цар Борис-Михаил и възстановена от Президент Бойко Борисов, негов официален духовен син.
Плочата не беше древна, едва от 2020-та година, но никой отдавна не помнеше подробности.
Беше изровена наскоро, но преди да се покаже на хората, трябваше да се направи малко уточнение в интерес на историята.
Трябваше да се добави едно "професор" пред имената и да се позлати второто, без чието наличие у нас все още можеше да са останали хора със способност да мислят и помнят.
Което пък щеше да направи професораторът и синтетичното му съществуване излишни.
