„Всички говорят за природата на България, за това каква гордост е тя. Истината е, че и други страни имат красива природа, но това, което България притежава - средновековните църкви и манастири, е уникално и не съм го виждал никъде другаде. Това е истинската съкровищница на страната", казва фотографът Джеймс Краучман, докато разглеждаме снимки на местата, които е посетил.
„М-а-л-о-м-а-л-о-в-о", повтаря той отчетливо име на село - сякаш е българин, запознаващ чужденец със селото, недалеч от което се намира забравен манастир.
30-годишният Джеймс живее у нас, пътува, проучва и снима историята и традициите на Северозападна България. Англичанинът, благодарение на собствената си любознателност, преоткрива средновековни манастири и църкви места.
„Нека се фокусираме върху Годеч, Драгоман и Трън, за мен този район е вълшебен", казва Джеймс.
„Тази местност е била сравнително благоденстваща по време на Отоманската империя и хората тук са можели да строят църкви и да създават изумителни стенописи".
Много неща за църквите и легенди, свързани с тях, Джеймс научава от местни хора, които често среща, докато обикаля из районите, разучавайки интернет или водейки се по карти на местността. Подобно летописец на забравеното у нас, Джеймс разговаря с местните и запомня разказаното от тях, върви с километри из планини и равнини и снима избеляващи и рушащи се църковни стенописи.
Много от църквите и манастирите, на които попада, са в окаяно състояние и се нуждаят от спешна реставрация. Поначало увредените от набезите на историята и времето стенописи се рушат поради липса на поддръжка. За някои от тях наоколо има скрити ключове, повечето са заключени, но има и отворени, като че ли от невидима небрежна ръка. Немалко от тях са напълно изоставени, като църквата „Свети Илия" в с. Горочевци, оставена празна, подобно захвърлена отворена книга.
Много манастири и църкви не са пощадени от иманярски набези, какъвто е случаят например с Маломаловския манастир. С вековна история, макар и с неизвестна дата на създаване поради унищожена книжнина по време на Османския период, през 90-те години манастирът е допълнително разрушен с незаконна техника; жилищната сграда е срутена след иманярски посегателства.
Стара къща. Стара ограда. Стара круша до стара врата. Стари, стари баба и дядо. Старо село накрай света. Тя преде, той до нея похърква, прeкопал половин бахча. Мучи крава в разбитата църква, дето стария поп ги венча. Мили Боже, каква идилия! Съска гъска, пролайва псе. Чака цялата градска фамилия коледното прасе. Той се вдига, тихо попържа, докато цепи дръвца. Тя на огъня ще му изпържи от полога две-три яйца. Скопост женска. Жилавост мъжка. Тя – на двора. На къра – той. Пълна самоиздръжка – първобитнообщинен строй. Що вода пиха двете стомни, а магарето още оре. Дълго минало – кой да го помни. Кратко бъдеще – кой да го спре. * Мила моя, не е ли време да ти насека дръвца? Ето, станаха вече големи неблагодарните ни деца. Хабим нерви. Живеем стръвно. Един друг всеки ден се ядем. Пушим много. Вдигаме кръвно от всеки жалък проблем. Страх за кожата, страх за хляба. Цял живот ли ще мине във страх? Много мина, малко остава – тъй и тъй ще станем на прах. Политика. Лъжи. Лицемерие. На суетата фалшивият звук. Търсим се да се намерим, а живеем един до друг. Марширува животът групов. Ние също – в общия строй. Не е бил чак толкова глупав старият граф Толстой. Дойде време да вдигнем котва. Аз съм още здраво момче – керемидите съм ги приготвил за покрива, който тече. Прибери си бретона с фиба. Аз ще пусна дълга брада. Във реката има риба. В планината – свобода. Въздух. Девствена екология. Може лешници да берем. Не ни трябва толкова много – няма гладни с теб да умрем. Три неща са ми нужни. Това са: един порив – искрен и чист, една проста дървена маса и един непокътнат бял лист. Не, не казвай: това са приказки, слушам ги всеки ден. Ти повярвай във тази приказка – приказката за теб и мен. Стара къща. Стара ограда. Стара круша до стара врата. Стари, стари баба и дядо в старо село накрай света. НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ