Теория на уплахата

В момента правя пътна карта. Това е скица на маршрута, по който синът ми стига до училище. Две преки и половина, не повече, с едно по-сериозно пресичане на светофар. Разстояние, което и аз изминавах в първи клас, без нашите да го рисуват на картонче. Пътната карта е един от задължителните атрибути за хлапетата и аз напълно разбирам значението му.

Адресът, който старателно съм изписал от вътрешната страна на чантата, не е достатъчен. Не че синът ми ще тръгне да се прибира сам или пък ще се наложи някой от училищния състав да го довежда. Те отдавна имат номерата на всеки член на семейството, който ползва мобилен телефон. Няколко служебни също фигурират за всеки случай.

Освен това първокласникът няма да бъдат оставен да напусне сам двора на училището, както и няма да бъдат предаден в ръцете на човек, когото класната не познава лично, дори този човек да е собственият му дядо. Мерките за сигурност са изключително сериозни. Не мога да не ги приветствам с облекчение. Както и не мога да спра да се чудя какво се случи с нас като хора.

Съвременните родители са такава тежка амалгама от амбиция и притеснение, че не ми се мисли що за послание пращаме на децата си. Светът, в който ги оставяме, ни се струва ужасяващ, а същевременно си даваме сметка, че самите ние го направихме такъв.

Преди тридесетина години, когато българското поколение У тръгваше на училище, обстановката не беше чак толкова по-различна за едно дете. Нас ни дебнеха абсолютно същите заплахи от злобни батковци, невнимателни шофьори и улични психопати. Това, че не знаехме за тях (а официалната пропаганда затваряше очите на родителите ни), не означава, че подобни индивиди не са кръстосвали хлапашкото ни ежедневие.

Животът изглеждаше по-спокоен, защото ни беше рисуван като по-спокоен, не защото това е била действителността. И всички ние го проумяхме на един етап. Разбрахме, какво всъщност ни е дебнело и се притеснихме истински. Учудихме се как родителите ни са били толкова безгрижни да ни пускат да ходим сами на даскало, да пресичаме булеварди, да играем в махалата.

Стреснахме се и се заклехме да не правим същото с децата си. Те ни изглеждат много по-малки от нас на същата възраст. Дадохме негласен обет да не спираме да обясняваме колко е опасно навън и при всяка възможност да си го напомняме един другиму. Ето защо с такъв хъс пълним вестниците си с черна хроника. Не за да злорадстваме на чуждото нещастие, а да поддържаме нивото си на уплаха.

Поведохме пропаганда, точно обратна на едновремешната. Тогава ни заблуждаваха, че всичко е цветя и рози, а днес ние умишлено се бодем със страх, за да сме наднормено предпазливи.

У нас сигнатурата на поколенията носи друга символика. Х е не са просто родените след 1960; това са хората, които бяха обучавани да са едни, а им се наложи да правят нещо съвсем различно и това сложи Х на младежките им виждания. У пък сме онези, които съзряха в новата обстановка и си дадоха сметка от какъв коварен свят са се измъкнали по чудо невредими. У не е латинска буква, наша си е и идва от уплаха.

Ние сме уплашени, че децата ни растат тук и сега, че някой от нас ще им направи нещо лошо (най-вече друг представител на същото поколение, твърде груб и дистанциран, за да мисли за друго, освен за собствения си микрокосмос). Страх ни е, че няма да получат необходимото образование, няма да попаднат в подходящата среда, ще направят грешна преценка. И затова държим да ги наставляваме и напътстваме повече от необходимото.

Самостоятелността, с която ние бяхме закърмени, се обърна срещу нас. Ето защо и това е последният урок, който ще преподадем на хлапетата си. Понеже да са самостоятелни за нас е равнозначно да ги изоставим в общество, състоящо се от такива като нас самите. А ние не можем да си имаме доверие, защото твърде дълго сме се плашили взаимно.

Презастраховаме се и умишлено прекаляваме в протекцията си. Но кой знае, може би е за добро. Може би нашите деца няма да станат толкова самостоятелни като нас, но ще разберат нуждата да възпитат техните по друг начин.

Станал ли е светът по-опасен или просто ние сме по-уплашени.