„Държавата не ми помага", „Държавата трябва да реши този проблем", „Държавата е скапана".
Така звучат част от очакванията и твърденията за Държавата, които всеки от нас със сигурност може да чуе или прочете повече от няколко пъти на ден, независимо от вида на източника, който ползва.
„Не става въпрос за това, че държавата не помага на мен. Държавата като цяло не помага на нито един българин да се чувства добре в собствената си страна", това са думи на Миро (да, онзи от Каризма) по повод участието му в „Евровизия" 2010, Осло. Независимо от това, че въпросният изпълнител е реализирал изявата си на този конкурс благодарение на финансиране от бюджета на Българска национална телевизия, който е част от държавния бюджет, той все пак е недоволен.
Може би би искал Държавата да му прати статуетката за победител от Осло директно вкъщи чрез куриер? А може би би било още по-добре, ако това се случи, докато в същото време той е на плажа в някоя по-топла от Норвегия страна, като истинска (държавна) звезда.
Нелепостта на този пример е отправна точка към есенцията на това писание - витаещото усещане сред българското общество, че Държавата би трябвало да се намеси в живота на всеки един от своите граждани и не само изцяло да реши проблемите му, а и да му помогне да успее, ако пък може това да се случи и на международно ниво... никак не би било зле.
Уви, това няма да стане, защото така наречената „държава" се състои от държавни институции, които пък се формират от редови граждани, които също имат очаквания от Държавата и те не се различават от тези на Миро.
Това усещане, наследено от забраната за самоинициативност през годините на социализма, продължаващо да съществува и днес, можем да наречем постсоциалистическа инертност. Във физиката, инертност е свойството телата да се съпротивляват при опит да се промени състоянието им на движение.
Да се върнем при Миро. Демокрацията в България му дава пълното право да твори, мисли и изглежда по начин, който намира за правилен. В същото време пазарната икономика изисква този начин да бъде одобрен от други хора. Когато това не се случва обаче, се активира инертността, т.е. несъзнателното съпротивление на свободата, с други думи - желанието за един-единствен модел, наложен от Държавата, който да не подлежи на одобрение, а то да се генерира автоматично вследствие липсата на алтернатива.
Това всъщност е същността на политикономията - зависимостта на икономическите процеси, протичащи в обществото, изцяло от типа политика, който се провежда. Този модел на практика е лишен от възможността за проява на самоинициатива от редовите граждани, които в резултат на това да могат да създадат живота, който намират за правилен, стига това да се случва съобразно приетите законови и етични норми.
Именно колизията между тези два противоположни модела - политикономията и пазарната икономика или по-общо казано - инерцията и инициативността, води до състоянието на постсоциалистическа инертност.
От една страна, искаме да ползваме благините на демокрацията и пазарната икономика - свобода на слово и действие, висок икономически стандарт, качествен и дълголетен живот и т.н., от друга страна обаче, не сме готови да се откажем от сигурността, спокойствието и липсата на отговорност на тоталитаризма.
Образно казано, би било хубаво да караме чисто нов автомобил без дупки по пътя, но би било още по-хубаво, ако някой друг, защо не Държавата, ни подари кола и ни направи хубав път, но ако може, без да сме платили и една стотинка данък.
Когато това не се случи обаче, когато просто не ни се мисли, работи и плаща, е по-лесно след като тъй или иначе витае усещането, че държавата би трябвало да ни помага, поне да обвиним нея, вместо нас самите, за несбъднатите ни желания.
А те са толкова, толкова много, защото предлагането в пазарната икономика е на практика ограничено единствено от наличните ресурси, било то човешки, капиталови, управленски или пък други.
Подобна позиция е избрал и Миро. По-трудно е да си признаеш, че не си бил достатъчно добър, всъщност, че си се провалил и още по-трудно е да анализираш защо се е случило така, след което да намериш решение на проблема, с други думи да се опитваш да се усъвършенстваш. За сметка на това, е толкова лесно да прехвърлим цялата отговорност върху Държавата и да заявим, че „тя не помага".
А какво правя аз, за да си помогна?! Къде са ви коментарите, мили граждани?
