Мнозина сравниха случилото се на трибунала в Хага на 29 ноември със сцена от филм.
Тогава осъденият за престъпления срещу човечеството хърватски генерал Слободан Праляк изпи отрова в съдебната зала минути преди да чуе присъдата си и по-късно почина.
"Слободан Праляк не е военен престъпник и с презрение отхвърлям вашата присъда", отсече бившият театрален режисьор и изпи отрова, с която сложи край на живота си. Административните лица се суетяха около него и не можеха да повярват на очите си.
И докато в цял свят отразяваха самоубийството на Праляк, сякаш излязло от филмова драма, а хърватите го обявиха за мъченик, у нас нямаше как да не си спомним, че филм за трибунала в Хага вече съществува - и то много качествен, и то български.
„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син" на режисьорката Иглика Трифонова („Писмо до Америка", „Разследване") беше показан за пръв път преди две години, а премиерата му в Амстердам през 2016 г. съвпадна с обявяването на присъдата на Радован Караджич.
Филмът на Трифонова направи силно впечатление като сложен за реализиране проект на европейска величина, показал събитията около трибунала въздействащо, задълбочено и нееднозначно.
В сюжета главният прокурор на трибунала Катрин Лагранж призовава като свидетел босненския младеж Деян, за да даде ключови показания срещу високопоставен сръбски военен. Разкритията на Деян обръщат хода на делото и изглежда то ще завърши със справедлива присъда за военнопрестъпника, превръщайки се в първата голяма победа за трибунала. Но адвокатът на обвиняемия - шведът с явно забележителна кариера Михаил Фин, усеща, че има нещо нередно и започва собствено разследване в далечната и непозната за него Босна.
В сдържания и почти документален стил на филма сцена като тази със самоубийството на Праляк би изглеждала напълно не на място, но ето че тя се случи в реалността.
Драматичните последни дни в Хага правят „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син" още по-актуален именно сега.
Самата Иглика Трифонова, работила 10 години над филма, се чувства силно свързана със събитията.
Според нея след тъжното приключване на трибунала витае усещането, че изводите не са направени, враждите остават неразрешени и нищо не е простено.
„Безумно трудно беше за трибунала да въздаде справедливост и никой не е щастлив от това как се развиваха нещата там", коментира Трифонова пред webcafe.bg.
„Ние, хората, които направихме този филм, преживяхме един наш трибунал. Бяхме вътре, познаваме го добре. Влизахме в кожата на всички участници и съчувствахме на всеки от тях, защото цената, която трябва да заплатят хората, въвлечени волю-неволю в случилото се в Босна, е чудовищно висока, тя е неплатима цена".
„Не ме разбирайте погрешно, трибуналът и световното право са нещо изключително важно. Аз вярвам в това, това е световен регулатор, но не може да донесе удовлетворение и да поправи зловещите неща, които хората сами си причиняват".
Режисьорката казва, че с екипа на филма са обсъждали последните събития в Хага - не само случилото се с Праляк, но и присъдата на Ратко Младич седмица по-рано. Изживяват ги емоционално.
Сед обявяването на присъдата на Ратко Младич, Трифонова я търсят и други хора извън България. „Казаха ми, че кадрите от трибунала много са им напомняли за нашия филм. Не само защото стремежът ни да бъдем страшно автентични беше много важен, но имаше кадри, в които от двете страни на трибунала стоят хора, които видимо не се разбират. Има страшни разминавания на манталитет и на светоусещане. Може би най-точният коментар за това изпиване на отровата от страна на Праляк е цитатът от Иво Андрич „Няма да ни разберете, то ни е в душите".
Същностният сблъсък между Балканите и западния свят е основно предизвикателство пред трибунала.
„Още веднъж видях колко сме различни и колко дълъг път имаме да извървим до Европа, в същностен, екзистенциален, философски план, и също така обаче видях, че и те имат да извървят път към нас, нещо, на което като че ли те са по-малко готови", отбелязва режисьорката.
„Като че ли те имат усещането, че ние трябва да свършим това и това и това, за да стигнем до тях, и много малка готовност те да извървят някакъв път до нас, а този път, който биха извървели, много си струва.
Ние имаме една запазена емоционалност, която в много моменти би могла да реши проблемите. Докато те са твърде отчуждени, в различни светове малко или много живеем".
Иглика Трифонова подчертава и колко свързани сме тук в България със събитията от войната в Босна и колко близа до нас е тематиката.
„Ще се чувствам завинаги свързана не с това, което се случи на трибунала, а със случилото се в Босна, винаги съм имала чувството, че е нещо страшно близо до нас, което трябва да проумеем. Босненците имат една много хубава приказка, тя е непреводима на английски да речем, но българите ще я разберат много добре, защото са със същия корен. Те казват „Желили сме правда, али сме добили право" (Искахме правда, а получихме право).
Просто това е болка, която не отминава и хората, преживели това, ще я носят винаги в сърцето си".
