Винаги съм вярвала, че семейството ни е чудесно. Обичам майка си а баща си просто обожавах. Той беше един галантен, любящ и пекрасен съпруг и баща в моите очи. Бях неговата принцеса, винаги успяваше да ме изненада приятно.
Дали ще е някой диск на певец, който съм споменала, че харесвам, или усещане на топла козинка на сладко персийче, сгушено до главата ми на събуждане, няма значение. За мен по-важен беше фактът, че ме е чул, че ме е разбрал.
Мама винаги е била по-строгата. Винаги изискваше много от мен. Още от дете. Тя беше тази, която настояваше да ставам рано по едно и също време, да чета книги - не винаги интересни за мене, да пиша по 50 пъти всяка сгрешена думичка от контролното по английски.
Сърдеше ми се, когато забравях да свърша нещо, което съм обещала, сърдеше се и когато не се прибирах в уречения час. Понякога ме наказваше. Сряза ми на парчета една ужасно любима блуза,( която тя самата ми беше купила ), само защото бях забравила да напазарувам някои от нещата, които ми бяха поръчани.
Не казвам, че е била лоша с мен, винаги ми е казвала, че е за мое добро, помагала ми е с уроците, спомням си кошмарите в инфекциозна болница, когато - макар и изнемощяла от безсъние на стола, на който й бяха дали за спане (нямаше легло, а тя отказа да ме остави, докато не се стабилизирам), ставаше и с хладна ръка разведряваше горящото ми лице, вдъхвайки ми надежда, че всичко ще е наред.
Все пак баща ми беше моята слабост. С него споделях повече, той сякаш гледаше на живота от по-веселата му страна и беше по-лесно да се разбера с него.
Не си спомням родителите ми някога да са имали някакви сериозни разногласия, е караха се понякога, но бързо им минаваше и на двамата.
Имали сме трудни моменти. Баща ми си загуби работата малко след като се роди брат ми. На майчинските на мама останахме. Наложи се тя да тръгне на работа, баща ми ни гледа известно време.
После дойде моментът, в който сякаш светът се завъртя за нас. Все още нямам цялостна представа, какво точно се случи. Семейството ми беше относително стабилно финансово, освен някои трудни моменти временни, но не съм живяла в недоимък.
Но след смъртта на баба и дядо, два продадени апартамента и някакви успешни сделки на баща ми и негов приятел вече имахме фирма, успешен бизнес и много пари. Достатъчно, за да пътуваме на екскурзии, морета, втора кола, обещание от баща ми и за моя собствена, когато навърша осемнадесет, огромен нов апартамент...
Решиха майка ми да напусне работа и да се грижи за брат ми, той беше ученик във втори клас. Все по-рядко започнах да виждам баща си обаче. Разбирам, бизнесът му отнемаше много време, пътувания, но ужасно ми липсваше.
До момента, в който го видях с неговия приятел в компанията на две млади, може би малко по- големи от мене момичета.
Видях колата му пред хотела. Бях се качила с приятели, щяхме да празнуваме рожден ден и да останем да нощуваме там. А той беше "заминал" преди един ден в командировка. Видях го в сладкарницата, пиеха кафе и се смееше и подаваше резенчета плодове в устата на момичето.
Повдигна ми се, приятелката ми и тя го видя и ме издърпа навън. Ушите ми бучаха, цялата се тресях, сякаш желязна ръка ме беше стиснала за гърлото, дори не можех да заплача.
Не си спомням как съм се озовала в таксито, съвзех се в дома й. Там заплаках, много ме болеше и продължава да ме боли. У дома съм и пиша тези редове. Не искам да мисля за бъдещето, иска ми се никога да не се бях качвала там горе.
Баща ми, какъв подлец! Все още не мога да повярвам. Крия се в стаята си, той се върна тази вечер. Казах, че съм болна и пиша тези редове. Не знам какво да кажа на мама, не мисля, че мога да й кажа. Знам, че все някога тя ще разбере. Тя винаги всичко разбира....
(Написах името на сайта и заглавието на разказаното от мен на едно листче. Ще го пъхна в папката, която той винаги носи със себе си. Сигурна съм, че ще го намери...)
