Тези дни се говори много за спасяването на българските евреи. За пореден път историята получи различни прочети: първо благодарение на говорителката на руското външно Мария Захарова, Съветската армия се оказа спасител на българските евреи, след това Валери Жаблянов допълни, че БКП също е взела активно участие, а БСП като неин наследник може да си припише тези заслуги.
Кой обаче е истинският спасител на българските евреи: Българската православна църква, която остро се противопоставя на депортациите, Димитър Пешев, на когото откритата защита на евреите струва политическата кариера, другите депутати, които се присъединяват към него, цар Борис III или целият български народ?
През годините тази история е пренаписвана на няколко пъти, първо от самата БКП, която след като идва на власт обявява, че основни спасители на евреите са комунистите и лично Тодор Живков. Останалите участници в процеса просто изчезват от паметта и учебниците. Даже напротив, Димитър Пешев е осъден от Народния съд като фашист и лежи в затвора 13 месеца - след това продължава тъжното си битие в забвение до смъртта си.
След падането на комунизма забравените герои излизат на бял свят - първо се споменава цар Борис III, чиято роля от историческа гледна точка е по-трудно аргументируема, след това с излизането и публикуването на архивните документи се появяват и други имена като тези на митрополитите Стефан и Кирил, Димитър Пешев, Димо Казасов, Елин Пелин, Петко Стайнов, Никола Мушанов
Положението на евреите в България през 40-те години на XX век
По това време в България без напрежение съжителстват евреи, арменци, католици и други народности. В същото време не може да се отрече, че е имало и антисемитски прояви, макар че те не са масови и не отразяват настроенията на цялото население.
В съзвучие с антисемитските закони, приети в Германия, България, макар и все още да не се е обявила официално за съюзник на Райха, решава да ограничи гражданските права на евреите и приема Закона за защита на нацията - те нямат право да бъдат избирани, да бъдат на държавна работа, да се женят за българи, да се заселват в столицата и други. Сред другите репресивни мерки са допълнителни данъци за евреите и конфискуване на част от имотите им.
През юли 1942 година вече е приета наредба, според която евреите трябва да носят жълти значки, за тях има полицейски час на придвижване, изземват им се радиоапаратите и автомобилите.
Според преброяването през 1934 година евреите в България са 45 558 души, т.е. 0,7% от цялото население на страната. Сред тях няма големи банкери, индустриалците са само 84, а 1422 имат магазини.
Още тогава редица граждани се обявяват против антисемитските закони и протестират за ограничаването на правата на евреи. В книгата си "Извън хватката на Хитлер" известният историк и политик, евреин от български произход Михаел Бар-Зоар пише, че някои от получените подписки и телеграми вероятно са вдъхновени от "комунистическата партия", но в защита на евреите се обявяват и комунисти, и некомунисти.
Много сериозна тежест оказва позицията на Светия Синод на БПЦ, в изявлението си митрополитите, ръководени от митрополит Стефан обявяват новите разпоредби за "несправедливи", оценявайки ги като "неправда и насилие срещу другите". БПЦ иска всички покръстени евреи или тези, които тепърва биха се покръстили, да бъдат третирани като българите християни. По този начин те искат да отворят вратичка за спасяването на евреите.
Ключова роля в съдбата на българските евреи играе Комисарството по еврейските въпроси, създадено през 1941 година. То е оглавявано от Александър Белев, фанатичен нацист, посветил се на идеята за унищожението на евреите. Той е един от първите българи, които разбират, че "радикалното решение" за евреите според Райха е пълното им унищожение.
В края на краищата Берлин иска България, Унгария и Дания да подготвят депортирането на техните евреи за концентрационните лагери в Полша. Отговорът на министър-председателят Богдан Филов, под давлението на цар Борис III e, че България има нужда от евреите за строежа на пътища.
Показателен е докладът на немския посланик Адолф-Хайнц Бекерле, който обяснява, че "българите не разбират еврейския проблем, нито борбата против еврейството, расовият въпрос по природа не им е понятен". Това показва, че сериозно изразен антисемитизъм в България няма.
Евреите от Беломорска Тракия, Пирот и Македония
Сериозният упор от страна на българските управници за депортирането на евреите, който продължава месеци преди взимането на решението, не е приложен за т.нар. освободени територии български земи по време на Втората световна война. 11 343 евреи от Тракия и Македония са депортирани в лагера Треблинка в Полша, само 12 от тях оцеляват. Те не са считани за български поданици и не намират горещи защитници като събратята си в България.
В действителност споразумението между България и Германия е за депортирането на 20 хиляди евреи - решено е останалите осем хиляди, които не достигат до бройката от евреите от новите земи е да бъдат 8 000 евреи от България, това са т.нар. нежелани елементи като активни лидери, симпатизанти на комунистите, богатите и други.
Изселването на евреите от Македония, те намират смъртта си в лагера Треблинка
Кулминацията на събитията
Всичко е детайлно подготвено от Комисарството по еврейските въпроси, направени са списъци с евреите, уточнено е какво могат да носят, кои ще бъдат арестувани, как да се държат, за да избегнат проблеми. До всички областни управители са изпратени подробни указания.
Много важна роля изиграва Лиляна Паница, секретарката на комисар Александър Белев, която е наясно с целия план. Тя разкрива тази информация на д-р Буко Леви, известен софийски адвокат и заместник-председател на Централната консистория на евреите в България. Така еврейската общност е предупредена от Паница, която рискува работата си, за да ги спаси.
Междувременно евреите в Кюстендил също разбират за депортацията. Те молят влиятелни българи от града да отидат в София и да се застъпят за тях. Това са Владимир Куртев, Асен Суичмезов, богат търговец, адвокат Иван Момчилов, ръководи ги депутатът от кюстендилския район Петър Михалев.
Решението за депортацията и цялата подготовка е приготвена в пълна тайна, депутатите изобщо не са уведомени. Кюстендилската делегация незабавно заминава за София. Заедно с Димитър Пешев, подпредседател на НС, те се срещат с вътрешния министър Габровски, който отменя заповедта за депортацията. Много остра е реакцията на пловдивския митрополит Кирил, той изпраща телеграма до цар Борис, в която моли за милост към евреите. Нещо повече Кирил заплашва, че ако те бъдат качени на влака, той ще легне на релсите.
Подписката на 43-мата депутати
Подпредседателят на НС Димитър Пешев
Димитър Пешев обаче решава да предприеме нещо, което да гарантира, че ситуацията няма да се повтори. Той пише писмо до министър-председателя Филов, подписано от още 42-ма депутати, включително прогермански настроения Александър Цанков и представителя на опозицията Петко Стайнов.
Филов е бесен, срещу него са представители на мнозинството, на собствената му партия. На следващото партийно събрание той принуждава 30 от поставилите подписа си депутати да оттеглят подкрепата си. Пешев е отстранен от поста подпредседател на Народно събрание.
За Пешев особено, но и за всички, обявили се в защита на евреите, е трудно. Магазините на хората от кюстендилската делегация са със счупени прозорци, а Пешев е бламиран, носят се слухове, че е получил милиони от евреите. Реално този смел човек действа срещу собствения си интерес.
Евреите в трудови лагери
Хитлер и Рипентроп не са никак доволни от развоя на събитията в България. На всички аргументи на цар Борис III за провалената депортация, Рибентроп казва: "Евреите са си евреи и ние сме за най-радикалното решение". След последната си среща с германците, царят съобщава на министрите, че мъжете-евреи трябва да бъдат взети в лагери в България, за да не бъдат депортирани в Полша.
Междувременно в защита на евреите за пореден път се обявяват от Светия Синод, те изпращат писмо до царя с дата 25 юни 1943 година, в което се застъпват за правата на евреите в страната, както и на покръстените евреи.
Александър Белев и немците обаче са твърдо решени да извършат депортацията. Всички софийски евреи получават заповеди за заминаване към дунавските пристанища и други градове. Това става в навечерието на 24 май 1943 година, този път петициите, подписките и срещите не дават резултат.
На самият празник, митрополит Стефан казва: "тази година празникът е помрачен, липсва еврейската школска младеж, затова моля държавната власт да премахне всяка политика на гонение, отчуждаване, разделяне и гонения".
Спорната манифестация на 24 май 1943 година при синагогата в Ючбунар
Първоначално евреите планират протест из софийските улици, после обаче се отказват от идеята, защото се страхуват, че това може да бъде използвано срещу тях. Затова заключват Централната синагога, но втория софийски равин - Даниел Цион не знае това, той отива заедно със събралото се множество в по-малката синагога в Ючбунар (стар софийски квартал от бул. Христо Ботев до Опълченска, населен с много евреи). Именно в този момент към тях се присъединяват представители на комунистите, които изразяват своята подкрепа.
Вечерта на 24 май, пред синагогата в Ючбунар се събират доста хора. "Това е манифестация на огорчение и отчаяние, последен опит да се противопоставят на правителствените мерки, дори ако трябва да завърши с кръвопролитие и жертви." - пише израелският историк Михаел Бар-Зоар. Шествието обаче завършва с кръв, бой и арести, напразно лидерите на еврейската общност се опитват да я спрат. Арестувани са близо 412 души, а комисар Белев е много доволен, евреите са му дали повод.
БКП и Тодор Живков
В манифестацията се включват и много комунисти - най-вече от Ючбунар и Коньовица. Тяхното участие, според някои анализатори, не е съвсем спонтанно. Евреи-комунисти уведомяват Цола Драгойчева и други червени лидери за събитието. Те се опитват да намерят и Тодор Живков, който по онова време е секретар на Трети район на БКП в София, той е автор на първия комунистически позив срещу гонението на евреите. Не могат обаче да го открият. Бар-Зоар установява документално, че Живков дори не е бил в София по това време.
В документалния филм на Борислав Пунчев "Ешелоните на смъртта" на Живков се приписва цялата организация на събитието, все едно идеята е негова. Такава е и тезата на самия Живков, това е позицията на БКП, това се учи в училище. Само че истината е друга - организатори на манифестацията са Бети Данон и Вълка Горанова.
Протестът е считан от комунистите като техния основен опит в защита на евреите, един огромен успех, според еврейските лидери обаче манифестацията е разпръсната много бързо и не води до положителни последствия за съдбата на евреите.
Крайният резултат - изселване от София
Крайният резултат от събитията около 24 май е, че повечето евреи от столицата са изселени. Те се опасяват, че временните лагери и места в провинцията, където са изпратени, са само спирка по пътя към лагерите на смъртта. Но нито един не заминава за Полша.
Евреи в трудов лагер във Видин
Според някои анализатори цар Борис III от самото начало е решил да не изпраща българските евреи в чужбина, но тъй като не може да се противопостави открито, той протака, крие се. В съдбоносните моменти около 24 май за първи път царят не е в София, в спомените си шофьорът му разказва, че се е опасявал да не получи вест от Хитлер, която да го принуди да приеме депортацията.
Ролята на цар Борис III
Отстрани погледнато в цялата история изглежда все едно царят мълчи. Той изразява солидарност с определени евреи, с негово лично застъпничество или това на царицата, както и на хора от канцеларията му отделни лица получават изходни визи, което тогава е абсолютно забранено и успяват да напуснат страната. Борис не се противопоставя на законите, репресиращи евреите и ги подписва. Не прави нищо и за да спре депортирането на евреите от освободените територии. Всички анализатори обаче признават, че той не е бил антисемит, затова говорят близките му отношения с някои евреи.
В момента на взимане на решението за спиране на събирането на евреите от България на 9 март 1943 година,, според доклада на полицейското аташе Хофман до Гестапо заповедта идва "от най-висше място". Няма как тогавашният вътрешен министър Габровски да спре постановлението и да освободи евреите, без да се посъветва с царя.
Хитлер нарича Борис "лисицата" - заради умението му да лавира и да бъде ту на една, ту на друга страна, а всъщност на никоя. В онази сложна ситуация, в която България е съюзник и силно зависима от Германия, да кажеш "Не" на исканията на нацистите може да бъде равносилно на самоубийство. Затова е спорно имал ли е царят полезен ход?
През 1998 година в музея на Холокоста в Йерусалим е поставена паметна плоча на цар Борис III и царица Йоанна за спасяването на българските евреи, през 2000-та година обаче тя е премахната заради протестите на македонските евреи, че лично царят е одобрил тяхната депортация.
До края на 1943 година опитите за депортиране на българските евреи от страна на Белев и германците не спират. Те обаче продължават да удрят на камък. Междувременно Германия започва да губи на фронта, това още повече отслабва силата на влиянието им. Евреите остават в провинцията и в трудовите групи до септември 1944 година, а министър-председателят Иван Багрянов отменя репресивните мерки срещу тях.
Героите, намесили се в съдбата на българските евреи през 1943 година са много: цар Борис, Димитър Пешев и другите депутати, Българската православна църква, комунистите, които се включват в манифестацията.
А Червената армия? Тезата за нейната роля е, че евреите в цяла Европа, включително и българските, са спасени от Съветската армия, защото без нейните победи на фронта, всички евреи биха били обречени на смърт. Говори се, че, когато решава за спре депортацията, Борис е повлиян именно от битката при Сталинград - 2 февруари 1943 година. Но споразумението с германците, предвиждащо депортирането на българските евреи е подписано на 22 февруари. А оттогава до 9 март - навечерието на акцията, на фронта не се случва нищо драматично.
Основно влияние върху царя оказват бунта на Димитър Пешев и депутатите от мнозинството, както и митрополит Стефан, митрополит Кирил и други смели българи. Те го карат да се събуди и да излезе от лавирането и летаргията.
Трябва да се подчертае, че, за разлика от католическата църква и протестантските общности, както и другите православно, поведението на БПЦ няма аналог в смелата защита за спасяване на евреите.
БКП и Тодор Живков определено симпатизират на евреите и ги подкрепят, 0,4% от партизаните са евреи, но организираната манифестация на 24 май 1943 не е решаваща за съдбата на евреите. Бойните победи на Червената армия също отекват в София и оказват някакво влияние, но не те са причината нито един български евреин да не бъде изпратен в лагерите на смъртта в Полша.
Въпросът кой е истинският спасител на българските евреи няма точен отговор. Времето е сложно и 74 години по-късно е трудно да се направи безпристрастна оценка. Може би най-точният отговор е българският народ.
