По-малко от 24 часа след осъждането на Брадли Манинг миналата седмица, заради разкриването на 250 000 грами на Държавния департамент и документи на министерството на отбраната на САЩ пред WikiLeaks, Guardian публикува на сайта си най-новите класифицирани материали от настоящия най-известен световен информатор - Едуард Сноудън.
Този път те включват ръководството от NSA за XKeyscore, мощна програма за проследяване, позволяваща на анализаторите от агенцията да следят Интернет търсенията по цял свят.
Съдебните дела срещу информаторите осигуряват много медиен драматизъм, от военния съд срещу Манинг до осигуряването на временно убежище от Москва за най-прочутия напоследък американски бежанец. По-мащабните изводи обаче са за това как властите се препъват в опитите си да предпазват тайните си в ерата на Интернет.
Вашингтон все още не е чул изричаните от две десетилетия предупреждения, че най-добрият начин да бъдат защитени най-големите тайни на Америка е те да бъдат много по-малко - и да се признае фактът, че много от нещата с гриф "Секретно" вече са масово достъпни онлайн.
Със сигурност има някои тайни, които правителствата трябва да пазят, но много от най-важните ориентири за революции, предаване на атомно оръжие и нови военни бази вече могат да бъдат открити онлайн, в свободно достъпни чатове и на комерсиални сателитни снимки.
В ранните дни на студената война, потайността изглеждаше по-лесна
Засекретените документи бяха почти без изключение само на хартия, което улесняваше максимално достъпа до тях до висши управници с най-високо ниво на оторизация. Тогава нямаше 16 разузнавателни агенции, още по-малко имаше директивите след 11 септември 2001 те да "споделят информация", която някога са държали "изолирана", така че други да не могат да достигнат до нея.
Именно това натрупване на информация позволи на Манинг, намиращ се в отдалечен аванпост в Ирак, да изтегли грамите от американското посолство в Пекин - и позволи на Сноудън в малка база в Хавай да изтегли - без никой да усети и реагира - документи за действията на разузнавателната общност по събиране на данни и тайни съдебни решения, които не са имали нищо общо с работата му.
"Този провал произлиза от две практики, които трябва да прекратим," казва Аштън Картър, зам.-министър на отбраната на САЩ. "Имаше огромни количества информация, концентрирани на едно място," заявява той. "И това беше грешка." Второ, никой занапред не бива да има нивото на достъп, с което е разполагал Сноудън, казва Картър.
Това вече е довело до ново "правило на двамата души" за изтегляне на класифицирани данни, подобно на двамата души в атомни бункери, всеки от тях с отделен ключ, необходим за изстрелването на ракета.
Това тактическо решение обаче не решава същинския проблем
Когато твърде много информация бъде засекретена, всъщност нищо не е реално тайна. Уважението към системата се руши, когато леснодостъпна в публични източници информация се охранява привидно с класифициране на най-високо ниво.
Точно срещу този навик на американските власти се бори сенаторът Даниел Мойнихан преди цели 20 години в "Секретност" - книга, описваща разрушителните ефекти от прекаленото засекретяване.
Мойнихан би изригнал при скорошните примери, че същата тенденция продължава. Тайните в тези 250 000 грами са били скрити сред хиляди вестникарски публикации, на които някой е поставил гриф "Секретно" и ги е изпратил до Държавния департамент.
По-сериозен проблем възниква, когато засекретяването е в конфликт с други национални интереси. Да вземем например най-слабо прикриваната тайна програма в американския арсенал: безпилотните летателни апарати (т.нар. "дронове"). Всяка атака на дрон в Пакистан и Йемен бива отразявана в местните новини и Twitter след броени часове.
Често тези съобщения са придружавани от огромни преувеличения на броя граждански жертви. Американският посланик в Пакистан обаче е принуден по закон да не реагира на тези твърдения, защото програмата е засекретена. "Америка много повече навреди на националната си сигурност, претендирайки, че не знае нищо," казва обезсърчен висш американски представители, "отколкото ако беше излязла и заявила: 'Ето ви списък с терористи, които току-що елиминирахме'."
След години на журналистически разследвания, Обама най-после започна да говори публично за тази програма
Същевременно обаче той постоянно отказва да демонстрира същата готовност да разяснява употребата на кибер-оръжие от Америка. И много от представителите на администрацията и корпоративните среди се опасяват от това, защото няма глобални правила, определящи законните и незаконните кибератаки. (Ако изобщо приемем, че съществува такова нещо като "законна кибератака", разбира се!)
Администрацията твърди, че Обама успешно е намалил с 42% броя "нови тайни", засекретени от правителството на САЩ през миналата година - до малко над 72 000.
Белият дом обаче очевидно няма такъв успех с предефинирането на това какво въобще е необходимо да бъде засекретявано. Доклад от 2008 признава, че "дефинициите за 'национална сигурност' и какво точно е 'разузнаване' - и съответно какво трябва да бъде класифицирано - са неясни."
Това изглежда очевидно в последната седмица, след като американските власти изведнъж разсекретиха тайното съдебно разпореждане, послужило като основа за събирането на "метаданни" за всяко телефонно обаждане, извършено в САЩ.
Остава неясно защо то не е било направено публично достояние още преди години - особено след като, както коментира един от представителите на американското разузнаване, "терористите от години знаят, че ние събираме тази информация."
"Реалността е, че много неща се засекретяват просто за да остане въпросът извън вниманието на обществеността," казва Стив Афтъргуд, експерт по секретността във Федерацията на американските учени. "Класифицирането на информация не е предназначено за това, но често изпълнява точно тази функция."
Как обаче правителството ще се справи с този проблем със засекретяването
Хърб Лин от Академията на науките на САЩ смята, че бюджетите могат да послужат като ефективен инструмент за борба с прекомерното класифициране на данни.
"Стимулите за засекретяването на информация са много, а стимулите за въздържане от засекретяване - твърде малко," отбелязва той, добавяйки, че изразява единствено личната си позиция.
"Класифицирането на информация не е свързано с финансови разходи за засекретяващия - а всеки икономист ще ви каже, че нещо безплатно гарантирано ще се употребява твърде много."
Затова той предлага Пентагонът и разузнавателните агенции да имат официално заявен бюджет за тази цел - и всеки път, когато се използва гриф "Свръхсекретно", да се отчислява сума от този бюджет.
Вероятно представителите на разузнаването ще възразят, че не може да се определя цена на националната сигурност и решенията за засекретяване не бива да се вземат на база бюджетни аргументи. Идеята на Лин обаче формулира един много резонен аргумент: че потайността и сигурността твърде често просто не са синоними.
