Като се има предвид що майки облада вербално Стоичков навремето, нищо чудно, че днешното студентство го възприема за духовен баща. Ето ви една, смеем да кажем, сполучлива шега относно абсурдната ситуация, в която бъдещият млад академичен елит на нацията обяви за свое лице един футболист от миналото на средна възраст и с гимназиално образование.
Ако се беше случило обратното - за символ на спортения потенциал да бъде посочен някой достолепен университетски професор, ние щяхме да си глътнем езика от смайване, но сега езикът ни е тук и с удоволствие си го чешем по темата
Не за първи път Стоичков е употребяван глупашки користно или користно глупашки (вие преценета кое предпочитате). Помните ли каква патърдия се вдигна покрай обявяването му за „ доктор хонорис кауза"?
Титлата е символична, не изисква образователен ценз и всеки ВУЗ може да си я дава по собствено виждане на когото поиска. Друг е въпросът това уместно ли е в нашата реалност или е по-скоро мечешка услуга към именития спортист. Едва ли ще чуеш в суматохата нещо по-различно от злостни плювни и кухи дитирамби по адрес на конкретния номиниран.
Няма съмнение, че Ицо е чепат човек. В желанието си да бъде независим и неуязвим, през годините натвори много щуротии и каза доста думи, за които може би съжалява. Твърде горд е, за да си го признае, а нищо чудно и да не го помни. Така и не свикнахме, че той е много по-малко злопаметен от нас и често пъти реагира детински, защото всъщност е дете по душа. На това се дължи и естествената му обвързаност с младите (независимо дали в Литекс или школата му за таланти в Етрополе). Заради детинската му природа явно е много лесно да го прикоткаш с отличия и почетни звания, макар че той няма ни най-малка нужда от тях. Но пък сърце на му дава да ги откаже.
Като общество винаги сме приемали Стоичков за лидер, за визитка на страната, за завършен образ, силно го любим и мразим и очакваме от него някаква последователност в доброто или лошото. Напълно изпускаме от картинката възможността той да е в състояние да еволюира.
О, не! Ние отдавна сме му залепили тежки етикети, изпод които мърдане няма. Теглили сме черта докъде на Стоичков му е позволено да пристъпя и всяко минаване отвъд ни настървява. Груби сме или му се мазним, а реално между двете няма никаква разлика. Отказваме да видим, че в някакъв абстрактен смисъл Стоичков е идеалният студентски лидер - необуздан, прям, груб, искрен и пиперлив, свободен и неподвластен на никакъв авторитет.
Лошото е, че студенти зад него не са такива. Избирайки го така изневиделица, за тях той се превръща в гранитен паметник, върху който да се покатерят, за да бъдат забелязани. Удобен им е, защото е имунизиран срещу атаки и събира медийно внимание, но всъщност го използват по начина, по който той им забрани да го правят. Стоичков изрично ги помоли да не злепоставят името му, но не си дава сметка, че със самия акт да го изтъпанят под прожекторите на едно насмешливо и настръхнало общество, те направиха точно това.
Жалко, защото ако имахме очи, щяхме да видим, че Камата се развива в много адекватна посока, бележи треньорски прогрес, излиза от предишната си обвивка и приема ново амплоа. Уви, подобни социално-политически ходове обезсмислят всичко това и го правят нелеп. Ние отново дружно запретнахме ръкави да го пъхаме в стереотипи и да го кичим с абсурдни епитети. И петното на присмеха ще продължи да седи на ревера му дълго след като от там падне бунтовната лидерска значка, която му закичихте, скъпи студенти.
