Вторник сутрин е. Със сина ми крачим към спирката на градския автобус. Той е в лека опозиция. Дърпа се назад и хленчи, докато аз с премерени крачки се опитвам да стопя пътя. Всяка сутрин водим един и същи разговор. Той не иска да ходи на детска, а аз му обяснявам, че няма как да стане, нали сме на работа.
Маршрутът е отработен и три минути преди поредната кола да пристигне ние сме на позиция. Автобус № 111 спира пред нас и отваря врати. Качваме се , както винаги, през първата врата до шофьора, защото там са местата, които би трябвало да са за деца.
Водачът ми прави загрижена забележка да сложа сина ми да седне, затваря вратите и плавно потегля. Отдъхвам си, успяхме и тази сутрин, слагам ръка през рамото на малкия вече по-спокоен и поглеждам напред през шофьорското стъкло...
Не изтръпвам. Само лека безнадежност ме хваща за гърлото за секунда. От сенника на водача ме гледат, наредени един до друг, бившият премиер на България и президентът на Русия. Бойко в характерен стил "ала Кръстника" - леко приведен, с ръце скръстени пред брадичката, сбърчено чело и повдигната вежда. Путин в цял ръст с характерен поглед. Очи, от които лъха хладна злоба и непредвидимата решителност на човек с дълбоки емоционални травми, отгледан в инкубатора на КГБ.
Двама лидери, един манталитет (макар и с дълбоки нюанси), една система, едно минало, едно настояще, една и съща липса на надежда за бъдещето в излъчването им. Чудя се що за човек би си окачил снимки на тези хора и би ги поставил на нивото на очите си като
ориентир за ежедневен хоризонт...
Мислите ми потичат към едно изгубено минало, няколко духовно осакатени поколения и един строй, който си мислехме, че си е отишъл. Епохата на грубия тоталитарен социализъм. Първичният изби физически елита на няколко нации, а вторичният продължава да ни унищожава духовно вече десетилетия.
Сещам се за десетките непораснали мъже, които срещам в ежедневието си. Сещам се за един гений на педагогиката и психологията, по чиито зловещи методи са били възпитавани няколко поколения преди нас.
Физическото насилие и принудителният труд са характерни за системата на Макаренко. Без излишно внимание, без подаръци, дори и по празниците, без рождени дни, без Коледа... Труд и дисциплина, ако не става - тояга. Това са били методи за възпитаване на „трудни деца" в институции, но методите в голяма степен са възприети и в семейните отношения, създавайки поколения от душевни инвалиди.
Нещо повече, този абсурд се превръща в държавна политика за десетилетия
Родители, впрегнати в трудови кооперативи, заводи и комбинати, и деца натикани в детски градини. Родители, впрегнати в заблудата да поставят партийното безумие на петилетките над грижата за крехката детска душевност. Родители, ограбени чрез ежедневния си труд, и деца с ограбена психика. Перфектно изпълнение на социализма, съвременна форма на робовладелство.
Ще ви принудим да работите много за малко пари, докато работите, ще гледаме децата ви, възпитавайки ги като следващо поколение трудоваци „ залудо" - и освен всичко друго, ще ви накараме да вярвате, че това е правилно. Вие ще ни вярвате толкова силно, че ще слагате образите ни на снимки, които да определят ежедневните ви хоризонти. Това състояние е познато като „Стокхолмски синдром". Тогава, когато похитените започват да симпатизират на похитителите си.
Тоталитарната държава изземва функциите на майка и баща от децата на своето поколение и така ги превръща в роби доживот на системата. Лишени от майчина ласка и грижа в ежедневието, децата придобиват хронична нужда да си ги набавят дори и в зряла възраст. Държавата е тяхна майка доживот.
Тази, която знае по-добре какво да облечем, какво да ядем, какво да говорим и какво да мислим. Тя по-добре знае и как да харчи парите ни. Тя ще се погрижи за всичко и от нас нищо не зависи.
Липсата на елементарни стимули и похвали в ранно детство ни карат да ги търсим в зряла възраст. Макар и подсъзнателно, непрекъснато се стремим към одобрението на другите, след като не сме го получавали достатъчно от родителите си, които са били твърде заети да градят социализма. Или просто са приели, че „децата се целуват само на сън", както казваше моя близка, за да не се разглезят. Става ми страшно като се сетя!
Всички сме ранени от социализма
Държавата като институция е длъжна да поеме своята отговорност във възстановяването на духовната пълнота на нацията ни. Чрез сериозни реформи във все още твърде болната ни система на образованието. Насърчавайки родителските кооперативи като алтернатива на детските градини. Признавайки „Хоумскуулинга" като по-качествена алтернатива на средното ни образование.
А за тези, които ще продължат да се развиват в средните училища, като им даде възможност да изучават предмета „Религия". Това е начинът децата да получат правилни ценности и да не позволяват животът им да се определя от съмнителни идоли в зряла възраст.
Разумното гражданско общество не е фикция. За да бъде изградено, то има нужда от стабилна основа, в която да бетонира своите ценности. Основата, която ни остави (и все още ни предлага) социализма, е твърде сеизмична и ценностите ни се клатят след всеки полъх на многобройните либерални течения.
Автобусът спира пред детската градина. Със сина ми тръгваме към входа. Той все така си мрънка, че не му се ходи. Аз пък вече съм леко притеснен и нямам търпение да минат осемте часа, които ще ни разделят през деня.
Нетърпелив съм да му давам от вниманието и бащинските си ласки. И се надявам да изградят от него човек, който ще постави правилните снимки на нивото на очите си в ежедневието. За да го вдъхновяват и водят.
