Джонг-хо, 37-годишен служител в корейското външно министерство, става всяка сутрин в 5 часа, за да пътува повече от два часа до офиса си. Той започва работа в 8.30 и рядко си тръгва по-рано от 8.30-9.00 часа вечерта. И така всеки ден, пет дни в седмицата.
Понякога Джонг-хо, който има жена и дете, спи върху бюрото в офиса си и работи през уикенда. Той има само десет дни годишен отпуск, от които ползва не повече от пет.
Не е изключение, а правило
Ритъмът на Джонг-хо не е изключение, а правило в Южна Корея - страната с най-много работни часове на човек на година сред развитите държави - 2243 през 2009 г. За сравнение, работните часове в САЩ през 2009 г. са били 1681, а в Япония 1714, по данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD).
"Манталитетът в Корея е такъв, че ние винаги мислим за началника и няма как да си тръгнем от работа преди него," казва Джонг-хо. Ако напуснеш работа в 6-7 часа, когато официално свършва работното време, едва ли ще получиш повишение на заплатата или длъжността. Ако Джонг-хо вземе три седмици отпуск, на бюрото си ще намери друг човек като се върне.
Дългите работни часове обаче не значат, че през цялото време се върши смислена и качествена работа. Това е видно от продуктивността в Корея, която е сред ниските между богатите държави. Просто много хора буквално се мотаят в офиса след края на работния ден - в очакване шефът им да си тръгне.
Виновен, ако не работиш от тъмно до тъмно
До такава крайност стигат нещата тук, че корейците се чувстват виновни, ако не стоят на работа от ранни зори до късни доби всеки ден. Собственикът на малка хлебарница в нашия квартал се извиняваше многократно на всеки клиент, затова че си позволи да вземе три дни отпуск миналия август - първата му ваканция от пет години насам...
Правителството - обезпокоено от намаляващата продуктивност и раждаемост - реши да предприеме промени в законодателството, за да стимулира хората да си тръгват по-рано от работа. Ще бъде премахната и сегашната система, при която работодателите изкупуват отпуските на служителите, т.е. плащат им допълнително, за да не взимат почивни дни.
Министерството на здравоепазването дори започна по един ден всеки месец да гаси лампите в сградата в 7 часа вечера и така да праща служителите си по-рано в къщи, за да правели бебета или да прекарат повече време със семейството.
Най-удивителното е, че само допреди 50-100 години корейците са били смятани за мързеливи, а държавата им за безнадеждно бедна и неспособна да се измъкне от дъното.
През 19 век в Корея "работа" било синоним на "загуба", "зло" и "нещастие"
Изабела Бърд - британска пътешественичка и писателка, която живее на полуострова през 1894-1897 г. - пише в книгата си "Корея и нейните съседи", че според тогавашния корейски речник думата "работа" била синоним на "загуба", "зло" и "нещастие". Според Бърд висшите класи прекарвали времето си в бездействие и смукане на държавни пари, а селяните произвеждали само толкова колкото за три яденета на ден, и се били поддали на безразличие, инерция и апатия.
След обиколката си в Азия през 1911-1912 г. лидерката на Британския Фабиански социализъм Беатрис Уеб дава още по-ужасно определение за корейците: "12 милиона мръсни, деградирали, намусени, мързеливи и нерелигиозни диваци, които се влачат наоколо в кирливи бели одежди... и живеят в мръсни колиби от кал." Между другото, Уеб и други наблюдатели по това време лепват етикета мързеливи и на японците.
Това не са само западни предразсъдъци към източните хора. Преди да започне икономическият подем в Германия в средата на 19 век, британците и французите са смятали германците за лениви, глупави, разхайтени и мошеници.
Как обаче с такъв манталитет тези държави са станали богати и са се превърнали в синоним на дисциплинираност?
Очевидно, че манталитетът не е генетично заложен, нито е съдба - както си мислят някои на Балканите или както им изнася. Следователно, може да се промени.
Корейците се трансформират от "мързеливи в работохолици" не благодарение на културна революция, а най-вече в резултат на икномическото развитие на държавата им, на политиката на правителството и промяна в институциите.
Разбира се, всичко това не минава без идеологическа пропаганда - и дори насилие понякога. Но едва ли корейският модел би бил успешен и хората биха заработили здраво, ако не виждаха възвръщаемостта от своя труд и не се чувстваха мотивирани и стимулирани да правят жертви.
Под ръководството на авторитарен, но прагматичен военен президент, Корея започва бърза индустриализация в началото на 70-те години с помощта на протекционистична държавна политика и субсидии.
Правителството стимулира фирмите, които преизпълняват наложените им планове за износ с по-ниски данъци, с финансиране и други помощи. Фирмите от своя страна, защитени с високи вносни мита и забрана за чужди инвестиции, строят нови фабрики, откриват работни места и повишават заплатите. Големи конгломерати като "Хюндай" построяват жилища и болници за работниците си, а за децата им детски градини и училища.
Образованието е поставено в центъра на държавната политика, като правителството увеличава финансирането на инженерните и научните институти.
Новото село - а ла българското "бригадирско движение"
Наред с това се извършва т. нар. движение "Новото село" - нещо като нашето бригадирско движение. Чрез комбинация от доброволен труд, конкуренция между селата и правителствено финансиране се модернизират земеделието и селските райони.
Така с развитието на икономиката през 90-те години изчезва изразът "корейско време" - широко разпространена практика, според която хората редовно са закъснявали понякога с по час-два, без дори да се извиняват за това, разказват корейци.
Какво ли трябва да се случи и колко ли време ще мине преди да забравим израза "българско време"...
