Преди време двама театрали се бяха хванали гуша за гуша, плюха се по всички медии, дори започнаха да се съдят. Нормален спор в демократична държава, нищо особено, но хората се наелектризираха покрай него. Едно от мненията искрено ме разсмя, а после веднага ме натъжи. Защото е изключително симптоматично за начина, по който българският гражданин практикува демокрацията.
Няма север, само посоката на най-силно желаното
"Абе те двамата да си кажат политическите пристрастия, пък тогава ще решим кой крив, кой прав." Това е като морална ориентация с компаса на капитан Джак Спароу от "Карибски пирати" - онзи уред, който никога не сочи север, а само посоката на най-силно желаното.
И собственикът на такъв компас преначертава във всеки един миг посоките на света според собствените си пристрастия и въжделенията на групата, към която се е присламчил. За него няма абсолютен обективен север, няма практичност и хладна логика. А както знаем, липсата на прагматичност при избора на държавно управление има склонността да играе лоши шеги.
Родният електорат често ми прилича на глуповатичка свръхемоционална жена, тръгнала да си търси мъж, да я "оправи". Подобно сравнение направи наскоро известен български социолог, когато обясняваше спада на подкрепата към сегашното правителство. Каза, че България се е държала с Бойко-Борисовото управление като влюбена жена, която в един миг започнала да се чувства незадоволена и разочарована. Метафората ми хареса и смятам да я доразвия.
Женската нация
Нашата нация наистина е женска в смисъла, в който влага в това определение холандският социолог Герард Хофстеде. Амбициозните и агресивни нации за него са мъжки (като САЩ например), а по-пасивните и самосъзерцателни са женски (най-добрият пример за това е Канада).
Ние сме женска нация, защото не ценим амбицията, индивидуализма, личния успех и пробивността, при нас всичко се случва по логиката на роднинството, приятелството и търговията с доверието - като на Женския пазар. Само че за разлика от Канада сме тъпа и лесна жена, което ни прави плодородна почва за популистите.
Ние сме склонни да се влюбваме, а не да избираме прагматично управлението си. Залагаме всичките си надежди на една карта. И чакаме пасивно новото правителство да ни "оправи". То обикновено ни "оправя", но не в смисъла, в който ни се е искало. След това се натъжаваме, чувстваме се използвани, започваме да мразим, ставаме емоционални, разделяме се на агитки и се мразим помежду си. Единици са примерите, в които хора с различна емоционално създадена политическа ориентация са склонни да си признаят качествата и да работят заедно в името на обективни ценности.
Когато се влюбихме в Бойко Борисов...
Така преди няколко години нацията се влюби и в Бойко Борисов. В едрата му челюст, в решителния му тон, в широките му плещи, в простонародното му говорене, в гръмките му обещания. Дори интелектуалци, които бърчеха гнусливо нос пред факта, че лидерът на ГЕРБ е прочел само една книга, и то точно "Винету", бяха някак си вътрешно погъделичкани от излъчването му за мъжественост, защото понякога манталитетът се развива по отделна от интелекта логика.
Електоратът с женски особености видя в Борисов - за пореден път - онзи, който ще го оправи. Нито за миг не се запита какви реални управленски качества има. Дори очевидни предизборни провали, като например сриването му на икономическите дебати с далеч по-опитните му опоненти, не разколеба доверието в него и той влезе на бял кон в държавното управление.
Година и осем месеца след встъпването във власт на ГЕРБ всенародната любов започна да изстива. Оказа се, че цените ни се вдигат, контрабандата вилнее, строят се магистрали, но пенсионерите гладуват, почти няма шумна полицейска акция, която да издържи в съда, хората по високите етажи се договорят за корупционни схеми, първенците на властта за чудодейно и необяснимо забогатели, здравеопазването е в руини, културата и науката са унизени, безработицата не помръдва - все основания за развод или поне за брачен консултант.
Съпругът в този брак - каквато роля ние сами отредихме на управляващите - все още ни подгрява манипулативно с методи, по които се лъже глупава жена - с обещания, увъртания, тежки мъжки мълчания, фръцвания и чисти лъжи. Всъщност това са методи, които много вървят при покорните съпруги, вървят и при българския електорат.
Плач, вайкане - и смирение...
Как постъпва една глупава жена, когато осъзнае, че е била използвана и подценявана в един брак? Плаче и се вайка, призовава съпруга си да се погрижи за нея, апелира към чувството му за дълг и отговорност, оплаква се на съседи. Умната и горда жена просто се развежда, съди половинката си за имущество и поема семейните дела в свои ръце.
Не знам кога българският народ ще разбере, че практикуването на демокрация в никакъв случай не е това да изсипем в краката на този, в когото сме влюбени, всички правомощия да прави с нас каквото пожелае.
Че връзката между управляващи и управлявани и динамична и в нея не можем да имаме нито миг спокойствие.
Че трябва непрекъснато да контролираме властта и да я перваме през алчните или некомпетентни пръсти, когато се опита да злоупотреби с доверието ни или да ни навреди.
Да живееш демократично значи да си непрекъснато нащрек и непрекъснато да осмисляш интелигентно това, което ти се случва. А не да се довериш на любовта си и като омаян от романтика глупак и да позволиш на обекта на чувствата си да прави каквото пожелае с теб. Демокрацията сме ние. Държавата няма да ни оправи. Освен по неправилен и болезнен начин.
Всъщност, краят на всеки популист, който идва на власт благодарение на манипулиране на комплексите ни, е един същ и много тъжен за него. Той свършва разлюбен, към образа му доживот е прикачена горчивината на разочарованието и излъганите чувства. Никога популиста не е изпратен достойно от властта. Никой не му казва: "Благодаря, че пое за четири години управлението. Справи се достойно, направи каквото можа, остани да помагаш на следващите."
Махалото на емоциите просто отлита в другата посока и настъпва тежък развод по италиански между електорат и власт. След това се влюбваме в някой друг и порочният кръг се завърта. И така вече 22 години.
Всъщност, има надежда. Всяка лъгана много пъти жена в някакъв момент разбира, че животът й зависи само от нея и никой не може да я оправи така, както си е мечтала в невинните си години. Все някога се включва инстинктът й за самосъхранение.
Разбира, че в политиката няма емоции, има само икономически планове, мениджърски умения и взаимен контрол на властите. Много ми е интересно дали ще доживея това прагматично съзряване на електората. Силно се надявам да го видя преди да умра. Тогава, за да решим дали някой е прав, няма да го питаме за политическите му пристрастия, а ще му искаме управленския план и ще го четем и тълкуваме образовано.
И няма да се влюбваме в поредния популист, а ще сключваме взаимно изгодни договори за управление.
