Вторият опит за избор на председател на 51-вото Народно събрание се провали по същия начин, както и първият. И това не изненадва никого.
Истинската изненада щеше да е, ако депутатите се бяха разбрали за толкова кратко време и бяха избрали човек, който да застане начело на законодателния ни орган.
Уви, политиката у нас отново стана предвидима, но по начин, който нито е полезен за обществената среда, нито помага за връщане на доверието в управляващата класа.
Причината е, че партии и политици станаха... твърде прагматични до степен, която граничи с откровено страхливи.
Ситуацията е проста - новият парламент е изключително шарен, което е предпоставка за кратък живот. Колкото повече играчи има, толкова по-трудно е формирането на мнозинство, толкова по-нестабилно би било и самото мнозинство.
Съответно в момента всички се готвят за предстоящи нови избори (вероятно някъде през март), докато избирателите очакват мъката да свърши и да се формира най-накрая редовно правителство, способно да издържи повече от няколко месеца, без да се разпадне.
И тук идва големият парадокс.
От една страна в голямата си част избирателите са изнервени, недоволни и обезверени от цялата тази политическа импотентност, която наблюдаваме от 2021 г. насам. Партиите са по-заети да се карат помежду си, вместо да се ориентират към реална политика.
Затова и политическите играчи трябва да отговорят на очакванията на избирателите за сформиране на мнозинство.
От друга страна обаче стоят твърдите им ядра - онези (до голяма степен) сигурни гласове, които буквално крепят партиите над повърхността. И в тези ядра има силни гласове, които емоционално се противопоставят срещу коалицията с други политически сили.
В шарен парламент като сегашния с много, крайно различни една от друга политически сили, разумните формули за формиране на мнозинство са малко. И още повече - в тях влизат партии, които не се понасят помежду си.
Така големите играчи като ГЕРБ и ПП-ДБ трябва да намерят правилния баланс - хем да отговорят на широката общественост и да вървят към формиране на мнозинство, хем да не ядосат твърде много своите верни избиратели, коалирайки се с врага.
И партията на Борисов, и градските демократи отнесоха тежък шамар на изборите през юни тази година, след като "сглобката" помежду им рухна.
Лидерът на ГЕРБ трябваше да отговаря пред избирателите си защо е дал партията "под наем" на ПП-ДБ - формация, която ГЕРБ редовно определят меко казано като пълна с некадърници.
При ПП-ДБ проблемът е дори още по-голям. Те загубиха над 300 хил. избиратели между вота през април 2023 г. и вота на 9 юни 2024 г., като според мнозина водещата причина за този удар е именно общата работа с ГЕРБ - партия, която градските демократи години наред описват като живия символ на корупцията и злоупотребите с власт.
Съответно в ядрата на двете формации се оформят крайни групи, които категорично отричат сформирането на нова сглобка или въобще някаква колаборация между ПП-ДБ и ГЕРБ.
Само че правителство без участие и на двете политически сили изглежда невъзможно към този момент.
По всичко личи, че и Борисов, и демократите в сегашния случай са решили да угодят на войнствените си ядра.
Тук има някаква логика - когато знаеш, че шансовете за нови избори скоро са огромни, няма защо да рискуваш да те набедят, че си "клекнал" или си се "навел" пред големия опонент.
По-сигурният вариант е да спазваш дистанция и да се конфронтираш, докато иначе имитираш готовност за преговори. И, разбира се, се опитваш да изкараш другия виновен за крайния провал.
Удобно и спретнато решение, докато изчакваш следващото "раздаване на картите".
Само че за да се промени чувствително балансът на силите при следващото раздаване, трябва да се промени по някакъв начин самата парадигма. Няма как да очакваме различен резултат, докато партиите повтарят едно и също поведение и се движим в спирала на непрекъснати избори.
Единственото, което се променя, е, че още повече хора губят доверието си в демокрацията.
А алтернативите - насилствени и обещаващи наказания за импотентните елити - трупат сили.
Не можем да обвиняваме особено много хората, че не искат да гласуват, когато продукцията, показана им от политическите сили, не води до елементарни резултати. Как очакваме избирателят да има доверие в Народното събрание, когато депутатите вътре не могат да се разберат за избора на шеф на парламента, камо ли да решат по-сериозни въпроси?
Крайната страхливост и некадърност на партиите е причина за упадъка на самата система.
А сега, за капак на всичко, под въпрос е поставена и самата легитимност на изборите.
Колкото и служебният премиер Димитър Главчев да коментира, че вотът е бил организиран перфектно и няма никакви поводи за оспорване в резултатите, налице са вече твърде много съмнения за купен и контролиран вот, както и за нарушения от секционните комисии.
Разбира се, някои партии яхват тази вълна в опит да натрупат политически капитал. Някои стигнаха дотам да кажат, че цели 500 хил. гласа били купени. Проблемът е, че подобни твърдения трудно биха могли да бъдат доказани в съда, но въпреки това съмненията остават.
Партиите е крайно време да осъзнаят, че и с действията си, и с бездействието си оказват влияние върху средата в България. Че дребнавите им борби могат да рушат самата среда за правене на политика.
Че невъзможността им да поемат отговорност отблъсква избирателите и смазва самото желание за демокрация и спазване на демократичните принципи.
Съответно активните политици трябва или да променят нещо в подхода си, или просто да оставят цялата тази работа на някой друг, който да оправи настоящия хаос.
