Този филм трябва да се види от всички български студенти по право - от първи до последен курс. Трябва да влезе в конспекта на държавните изпити за младите юристи.
Трябва да бъде показан на всички служители в държавното обвинение - от най-младия прокурорски помощник до главния прокурор и заместниците му.
Защото "Защо аз" не е художествена измислица - както този текст не е филмова рецензия.
"Защо аз" е тъжната приказка на румънския прокурор Кристиан Панаит, който се самоубива на 29 години, смазан от натиска на корумпираните си началници.
Когато в края на лентата се появи надписът "По действителен случай", цялата аудитория в киносалона ръкопляска.
Но твърде малко хора си спомнят, че по ирония на съдбата същият сюжет се разиграва паралелно в София, в първите години от режима на главния прокурор Никола Филчев.
15 години по-късно Румъния доказа, че саможертвата на Панаит не е била напразна. България така и не намери сили за реванш на мракобесието.
Ангелът в държавата на гумените печати
Достоверността във филма на Тудор Джурджу е доведена до зловещи детайли - домът на покойния Кристиан Панаит на ул. „Логофът Лука Строичи" 35 в Букурещ е използван за снимачна площадка. Последните сцени на "Защо аз" са заснети на терасата, от която младият мъж скача, за да сложи край на живота си на 10 април 2002 г.
Историята на филма разказва за последните му дни: 29-годишният Кристиан (дори името му запазено) е талантлив и амбициозен прокурор, който от една година работи в бюрото за специални разследвания към държавното обвинение. Преподава на млади юристи, пише докторска дисертация, а министърът на правосъдието на Румъния му е научен ръководител.
Един ден шефът на бюрото му възлага да започне наказателно производство срещу друг, по-възрастен и опитен колега от обвинението (в реалността това е прокурорът Александру Леле), за когото уж има дебело досие за участие в схема за контрабанда на горива и пране на пари.
Заподозреният прокурор обаче не е случайна личност - няколко месеца по-рано е арестувал сина на висшестоящ провинциален апаратчик от управляващата Социалистическа партия (в реалността това е Адриан Търъу, син на Аурел Търъу, областен управител на Бихор) по разследване за участие в престъпна схема за... контрабанда на горива в особено големи размери - схемата надминава дори злоупотребите по време на югоембаргото.
Два дни след ареста синът на партиеца е освободен, а прокурорът Леле обявява публично, че министър-председателят (в реалността това е Адриан Нъстасе) е "стъпкал с ботуши" разследването.
От този момент държавната машина вдига мерника на магистрата, а за целта решава да употреби младостта и амбицията на Кристиан.
29-годишният прокурор е подложен на двойна преса - от една страна ръководителите му (включително главният прокурор) го притискат незабавно да повдигне обвинение, от друга - заподозреният магистрат се защитава смело, а разпитите на свидетелите не произвеждат достоверни доказателства.
Кристиан разбира, че е станал част от политическо-ченгеджийска постановка, когато вижда как "спецполицай" подхвърля материали по време на обиск в дома на заподозрения.
Колебанието му се наказва с още по-тежък натиск от ръководителите на прокуратурата, обвинения в некадърност и заплахи за дългосрочна "командировка" в глухата провинция.
Отговорът му обаче изненадва всички: формален отказ за образуване на досъдебно производство поради липса на доказателства за извършено престъпление (по това време героят, който играе Александру Леле, вече е отстранен от длъжност - без основание и "през главата" на наблюдаващия прокурор).
В този момент обратното броене за Кристиан започва. Отнемат му делата, ограничават достъпа му до сградата на следствието, като го "пускат" в непоискан отпуск, дори го отстраняват от университетската катедра - без мотиви.
Колегите и приятелите го увещават да не оказва съпротива: "Шефът държи печата, а както знаеш Румъния е държавата на печатите".
Министърът на правосъдието отказва да го приеме въпреки настойчивите молби и умишлено избягва контакт с доскорошния си докторант.
Репресията приема брутални форми, на прокурора му е дадено да разбере, че е следен и подслушван дори в собствения си дом. Че е предаден от най-близките си приятели. Системата демонстрира безогледно, че знае всичко за него - от медицинския му картон до записи от студентски купони.
Последният удар идва, след като млад колега го предупреждава, че са го принудили да образува проверка срещу него ("Нали разбираш, ако не съм аз, ще е някой друг").
В същия ден Кристиан разговаря за последен път с приятелката си и скача от терасата на дома на леля си в Букурещ (години по-късно жената разрешава на режисьора Тудор Джурджу да заснеме фаталната сцена в отдавна изоставения апартамент. Самата тя отказва да влезе него).
Прощалното слово на опелото чете лично главният прокурор - истинският виновник, заради когото младият мъж слага край на живота си.
България - брутална приказка
Дори в последния брутален детайл историята на Кристиан Панаит напомня за трагичния край на българския му колега Николай Джамбов.
Един ден преди да навърши 45 години, на 24 април 2000 г. висшият магистрат се прострелва в сърцето - в служебния си кабинет пред очите на съпругата си и на колегата си Анна Банкова, по това време член на ВСС.
Баща на две деца, висш магистрат, един от малкото прокурори, които си позволяват да критикуват на глас методите на Никола Филчев начело на държавното обвинение - скалъпени разследвания срещу неудобни фигури и тормоз от страна на вътрешния кръг на главния прокурор (военни прокурори, бивши служители на ДС) над неподатливите на подчинение магистрати.
Два месеца преди смъртта си прокурорът заявява пред ВСС, че "в прокуратурата цари атмосфера на подозрителност и че Филчев злоупотребява с правомощията си да командирова прокурорите" (по спомените на тогавашния главен редактор на в. "Труд" Тошо Тошев).
Причината за раздора е отказът на Джамбов да привлече като обвиняем бившия шеф на ГУСВ ген. Радослав Пешлеевски за източване на средства. Прокурорът стига до заключение, че престъпление има, но извършителят не е Пешлеевски, а началникът на ВКР в "Строителни войски" полк. Веселин Симеонов.
След последователни неуспешни опити за „външно убеждение" делото му е отнето, а срещу него е образувано дисциплинарно производство за забавено разследване.
С вътрешна заповед е "командирован" да пише административни преписки - въпреки че има недовършени дела във ВКП и въпреки че през целия си юридически стаж се е занимавал само с наказателно право.
Джамбов обжалва наказанието си пред Висшия съдебен съвет. Свидетелства, че му е упражняван натиск от страна на висшестоящи лица в прокуратурата, че е принуждаван да се кълне в децата си, че не изпълнява поръчки срещу главния прокурор, и е "предупреждаван", че не го очаква нищо добро, щом е обявил война на Филчев.
Сигналите му остават без последици - и така, до 24 април 2000 г., когато отново е привикан в Съдебната палата. На връщане в служебния си кабинет във ВАП се обажда на жена си и я предупреждава за решението си. Изчаква в кабинета си двама свидетели (съпругата му и прокурора от ВКП Анна Банкова), пред тях пише писмо, в което призовава Филчев да си подаде оставката, "ако в това общество има чест и достойнство", и се прострелва в гърдите.
Вместо оставка, Филчев изпраща венец на опелото на Джамбов, а от негово име четат прочувствено слово: "Светът му беше добър, деликатен и чувствителен, все по-трудно хора с неговия манталитет могат да се вписват и да бъдат разбирани".
"Всички знаят, че той влезе в конфликта с Филчев от идеализъм, от принципни съображения. Той беше един от многото командировани от Филчев в друга прокуратура. И можеше стоически да изтърпи, но обяви открито несъгласието си... Вероятно България е прокълната страна, щом хора като него си отиват толкова рано и по такъв начин", казва по-късно колегата му Васил Миков.
Почти никой от колегите му обаче не подкрепя усилията му приживе - докато е подложен на системен психологически тормоз, който в крайна сметка не издържа.
Разследването потъва, виновни за подбудителство към самоубийство не са търсени и не са намерени. Филчев изкарва мандата си докрай, днес преподава "Наказателно право" в УНСС.
Между редовете на финалните надписи
Години по-късно виновниците за смъртта на Кристиан Панаит - висшите ръководители на прокуратурата и министерството на правосъдието - бяха разкрити като сътрудници на бившата Секуритате. До един.
След шест години ходене по мъките набеденият прокурор Александру Леле бе оправдан, след което напусна системата.
Десет години след смъртта на Панаит премиерът Адриан Нъстасе (онзи, който тъпчеше разследването "с ботуши") беше осъден по две дела за корупция и злоупотреба с власт. По ирония на съдбата през 2012 г. Нъстасе направи неуспешен опит да се самоубие, когато съдът потвърди ефективната му присъда.
Моника Маковей успя да направи революция в румънската съдебна власт само за две години - между 2005 и 2007 г., докато оглавяваше Министерството на правосъдието. Благодарение на нейните усилия бяха създадени условия за работа на младото поколение магистрати Румъния, а резултатите се виждат през дейността на Националната дирекция "Антикорупция" на Лаура Кьовеши. Самата Кьовеши е родена през 1973 г., също както Кристиан Панаит.
Затова този филм трябва да се види.
Не просто от уважение към хората, доведени до крайност заради вътрешното си убеждение, че не могат да си позволят да се превърнат от защитници на обществения интерес в инструменти на беззаконието.
Не просто заради хладнокръвния разрез на технологията за премазване на човешкото достойнство - патент на тоталитарните служби за сигурност, чиито наследници продължават да заемат висши постове в държавното управление, полицията и армията, съдебната система, висшето образование и медиите години след краха на политическата фасада на комунизма.
Но и защото румънската брутална приказка завърши с пречистване. Българската брутална приказка завърши като всяка българска работа. Провал, а след провала - забрава.
