След "Как напуснах работа, за да не прегоря" продължаваме темата с разказ за романтичната представа за напускането на работа, за да се занимаваш "с онова, което обичаш".
Преди две години напуснах работата си на пълен работен ден, с добра заплата и социални придобивки, за да работя самостоятелно и независимо като графичен дизайнер. Наясно съм, че това е може би най-клишираната фраза, която може да прочетете онлайн в наши дни.
Откакто предприех този ход, реакциите, които срещам, са доста сходни.
Хората се възхищават на факта, че съм предприела тази голяма, променяща живота ми стъпка.
Получих съобщения като "Браво, толкова си смела и решителна" и "Чудесно е, че следваш мечтите си" и "Иска ми се да можех да работя само за себе си".
В началото не знаех какво да мисля. Имах и други лични неща, които се случваха в живота ми по това време и които ми повлияха достатъчно, за да напусна постоянната си работа. Но след като получих същата реакция хиляди пъти и след като прочетох същите истории на мълниеносен успех тип "Напуснах работа и стартирах собствен бизнес!" навсякъде онлайн - започнах да приемам, че съм постъпила правилно.
Започнах аз самата да вярвам в това и то се превърна в част от моята история.
Лесно беше да се идентифицирам с много от нещата, които казваха младите предприемачи.
Скъсвам си г*за от работа, за да поема достатъчно достатъчно поръчки месечно и за да успея да свържа двата края. Ежедневно се боря с присъпи на страх и тревожност от нестабилността. Боря се и с постоянните панически пристъпи за бъдещето, чудейки се колко дълго мога реалистично да се издържам по този начин.
Същевременно обаче ми плащат да правя нещо, което обичам (което очевидно би трябвало да засенчи всичко останало).
Няма да се преструвам - в началото беше забавно и удовлетворяващо.
Гордеех се, че следвам мечтите си и сама се потупвах по гърба, че съм успяла да направя така, че да се получи. Но после друга част от мен просто не можеше да не бъде тотално несъгласна с тази теза.
Да си бъдеш сам шеф е зверски тежко. Няма кой да виниш, освен себе си, когато нещата се оплескат. Изобщо нещата не са толкова розови, колкото ги изкарват. Но онова, което ме притеснява най-много, е как постоянно в медиите предприемаческата класа е представяна като изначално смела и решителна.
Нека си кажем нещата, каквито са.
Не съм по-смела от емигранта-работник, който бере ягоди, за да изпраща процент от заплатата си на семейството си в своята родина.
Не съм по-смела от наскоро завършилия представител на поколението на новото хилядолетие, който работи в офис по 9 часа на ден, за да изплаща огромните си студентски дългове.
Не съм повече шеф, отколкото работещата майка на три работни места майка, която се опитва да си изхрани децата.
Днес биваме бомбардирани с послания, че животът може да бъде смислен само ако правим онова, което обичаме най-много (което всъщност е нещо крайно субективно).
Че можем да бъдем щастливи, само ако напуснем постоянната си работа, за да пътуваме по света. Само ако зарежем всичко, за да си бъдем сами шефове. Само ако напуснем рутината, за да изградим нещо от нулата.
Предлагат ни онлайн курсове, уебинари, книги и подкасти със съвети от професионалисти.
Маркетира ни се тази идея с приложения, които обещават лесно и бързо стартиране на собствен бизнес. Казват ни, че жертвата е голяма, но си заслужава.
Нужно е само да напуснеш работа, да дадеш всичко от себе си, да купиш моята книга със съвети за 20 долара и да имаш страст и желание да продължаваш.
Хвалим хората, които са "достатъчно смели" да напуснат работното си място от 9 до 5 и да скочат в дълбоките води на вълнуващата неизвестност. Идеализираме и романтизираме идеята да работиш за себе си и да определяш сам работния си график. Възхищаваме са на онези, които поемат риска и след това жънат обилните изгоди от "скока в дълбокото".
Само че никой не говори за реалната устойчивост или самодостатъчност на тази формула и никой не казва, че мачът, в който започваш да играеш, няма да бъде свирен в твоя полза.
Никой не казва, че напускането на работата, за да следваш мечтите си, е тотална глупост.
Това послание е от полза само за привилегировани хора и е много опасно за работещите хора.
Сама по себе си дори самата идея вони на привилегированост. Тя потвърждава като начало, че си имал постоянна работа. Тя потвърждава, че си имал време да мечтаеш и да се запалиш по нещо (което да капитализираш в достатъчна степен, за да покриваш разходите си). Тя потвърждава, че си имал избора да се занимаваш с нещо различно, защото просто ти се е искало.
Но има много повече предизвикателства в това да бъдеш самонает, освен чистата психическа устойчивост, упоритост и издръжливост.
Хищнически примамваме хората, които имат нужда от сигурността на постоянния доход в предприемаческия начин на живот, като ги залъгваме, че това е вариант да живеят смислен живот и да печелят много пари. Постепенно това се превръща в новата американска мечта.
Говорейки от своя личен опит, искам да подчертая, че аз самата не напуснах постоянната си работа с добра заплата и социални придобивки, за да бъда смела и да следвам мечтите си.
Не напуснах спонтанно, нито скочих в неизвестността със затворени очи. Напуснах, защото бях изправена пред нови и мащабни отговорности в личния ми живот, които изискваха повече от мен психически и емоционално, отколкото съм очаквала. Напуснах, защото бях депресирана. Напуснах, защото ми дойде до гуша от 40-минутен път до офиса, работа от 9 до 22 часа, понякога по 12 часа на ден и от това да се преструвам, че нищо не се променя у дома.
Напуснах, защото имах работа на свободна практика, на която да се опра, не просто защото исках да фрийленсвам на пълен работен ден.
Напуснах, защото претеглях алтернативите всеки ден в продължение на 7 месеца, преди да взема окончателно решение.
Да, привилегирована съм, защото нямам кредити, които да изплащам. (Нямам и студентски кредити, явно напускането на колежа, без да завърша, в случая работи в моя полза, хаха).
Привилегирована съм, че съм си изплатила повечето дългове по кредитните си карти, докато имах постоянна работа. Привилегирована съм, че имам връзка с партньор, който си запазва работата на пълен работен ден. Че имам партньор, с който мога да живея.
Напуснах работа, защото трябваше да се справя с критична ситуация в семейството с дългосрочни отговорности, която трябваше да осмисля и вместя в живота си.
Напуснах работата си, защото бях достатъчно привилегирована, за да си го позволя.
Затова не искам да затвърждавам тази фалшива легенда за напускането на работата, защото съм била, видите ли, достатъчно смела, за да следвам мечтите си. Не искам никой, който работи от 9 до 5 да се чувства като глупак, че си остава на стабилното работно място, или да се чувства сякаш греши, ако всъщност му харесва там.
Искам хората да знаят, че почти всички истории за мълниеносен предприемачески успех, които медиите показват, оставят извън кадър привилегиите, които тези хора изначално имат.
Не всеки може, или би трябвало, просто да напусне работа с надежда да намери щастието или смислено занимание. Страстта и мечтите могат да подхранват стремежите ви, но понякога не са достатъчни, за да си плащате сметките и никой не бива да се чувства кофти, че не може да се вмести в този калъп, който вече е създаден като образец за подражание.
Тази концепция е идеална за всички, но е нереалистична за мнозина.
И с това не твърдя, че хората, свикнали да работят на постоянна работа за някой друг, не могат да бъдат успешни предприемачи.
Просто казвам, че ако досега не бяхте чели нещо, което споменава за привилегиите на самонаетите, вдъхновяващи останалите, смели и решителни предприемачи, които следват мечтите си - ето това четиво тук ще ви свърши работа.
Всеки си има право на мнение и този текст е точно това - лично мнение, изразено от един човек в личния му блог. Аз лично съм на мнение, че който иска - трябва да опита да работи за себе си. На някои им се получава, на други - не. Кой от двата варианта е най-удачен за всеки човек - работа 9-5 или фрийленс - само той може да си прецени, защото няма универсална фомула за успех или финансова независимост. Така че тези мнения са на отделни хора. За щастие има и доста мнения за обратното, както и доста примери за успехи, така че недейте много да държите на всичко, което четете в интернет.
Проблемът е в това че човек се подлъгва по някакъв маркетинг трик "следвай мечтите си". То това вече е много готина въдичка и се пуска на хората, в стил "потъркай това листче да видиш дали не печелиш от лотарията". Това са хора, които само си мечтая как ще си клатят краката, докато следват мечтата си. Моята история не започва така. Моята история започна с отхвърляне на съвременното разбиране че трябва да прекарам 4 безценни години от живота си в опит да науча графичния дизайн. Не на мен тия. Почнах сама. Човек може да го прави докато работи на пълен работен ден. Толкова много хора са започнали така. Защо трябва да си напуснеш работата и после да се чудиш как да стартираш? Тия неща не са шега работа, и най-големия проблем не е да си фрилансър, а да прецениш много добре плюсовете и минусите. Да си наясно че първата година-две ще трябва да отделиш допълнително време след работа, за да работиш като фрилансър. Докато не задвижиш механизъма. Когато потръгне и си си подредил нещата правилно, ще успееш да излезеш най-накрая от работния ден. С акъл всичко се постига и после наистина виждаш хубавата страна на това да си самостоятелен. Но трябва да отделиш няколко години докато това се случи. Не става веднага. Няма безплатен обяд. Плащаш си цената в началото, с къртовски труд и никаква почивка, но после ти се връща многкратно. И инвестирайте в собствените си знания и умения. Ходете на курсове или семинари или events някъде, където се говори по вашата тема. Търсете експертите в сферата си, говорете с тях, създавайте връзки с тях. Животът не е само пред компютъра. Има толкова много работа и извън него. Иначе просто няма да прокопсате като фрилансър. Камо ли предприемач. Това да се самообявиш за предприемач вече те слага в графа loser. Предприемача е звяр, и там битката е на живот и смърт. Един графичен дизайнер НЕ е предприемач. Предприемача е бизнесмен! Той е акулата. Фрилансът е може би пътя към предприемачество, но сам по себе си не е.