Под индигото на българския Скотланд Ярд

Колко точно зле е България?

Изчезва майка ви.

Какво да правите - между робските часове в делниците намирате време да отидете до полицията. Отивате до участъка най-близък до мястото ви на робуване. Нареждате се на опашката от несполучили и почват да ви разпределят. В продължение на 1 час.

Няма приоритет на "обработените", естествено.

Дали в момента някой коли жена ви и ви трябва помощ, или са ви откраднали пликче преди 5 години и сега ви викат да се приключи случая - няма значение.

Идва вашият ред и едно детенце с вид на голям полицай записва вашето име и оплакване на парче от салфетка, за да извика подходящия полицай. Минават още 30-тина минути защото подходящите полицаи за три етажа явно са кът.

Слиза човек с вид "ама, вие верно ли ма накарахте да сляза 2 етажа, за да говоря с вас?"

Повтаряте това, което сте казали на детенцето със салфетката, защото дори написаното на нея не се е предало на отегчения човек. Питат ви къде живеете, което ви се струва странно, отговаряте, после питат къде живее изчезналата ви майка. И оттам лъсва ситуацията, че трябва да отидете в ТОЧНИЯ участък, където е адресната регистрация на изчезналия човек, защото, видите ли, там полицаите са по-полицаи от полицаите тук.

Завъртате очи няколко пъти в орбитите, и си казвате поне - "Слава Богу, че не сме регистрирани на някой друг край на България - като много други хора". Човечеството вече може да праща сигнал до другия край на соларната система, ала, уви, на нас ни трябват правилни полицаи, защото информация не може да се пренася на 10 километра разстояние в София. Да каже човек, че още не са открили чудесата на мрежата, би било приемливо, имайки предвид къде се намираме. Но пък с онлайн покера и торентите на компютрите си се справят идеално.

Намирате още повече време, за да отидете при "правилните други полицаи" на съзаклятното уречено място.

Там иконично "чакалнята" е пред участъка - на студа.

Процеждат се пак няколко часа, едни в чакане на правилните хора, други в чакане изобщо на някой да обърне внимание на който и да било. Идва следващият полицай, започвате да обяснявате за Н-ти път, защото информацията, която предоставяте, има давност между 5 и 10 метра - не по далеч.

-Идвате да заявите лице за издирване?...
-Да! (макар че и останалата част от нея липсва, не само лицето.)
-Снимка носите ли?
-Не, след като приключа тук, отивам да взема.
-Ама направо елате тогава със снимката.

Не е достатъчно важно, че човек е изчезнал. Няма ли снимка - не се занимавайте. Вече сте достатъчно подритвани, че да искате да ги изтребите всичките до девето коляно, ала, уви, не им ли се играе по свирката, нищо никога няма да бъде свършено.

Взимате снимки - денят е минал - и се връщате.

-Ама елате утре след осем и половина...
-Защо? Това е полицият, тук дежурни за какво има, за да крачат по пода ли само?
-Те тия са дежурни, ама не ПРАВИЛНИТЕ!!! дежурни.

Видите ли само ръкопомазаните от папата имат право да ви запишат данните ви, данните на изчезналия и да стартират каквото и да било действие. Или поне да го оставят на бюрото на «ИзбранияТ!», тъй че да го "обработи" като дойде на работа.

Робовладелците вече ви спичат телефона, защото в България модата е - не вадиш ли душичката на работниците си - нещо не си наред. Но има ли значение, родната ви майка е в неизвестност. Ако толкова не могат да издържат - обяви за работа с шест дневни 12-13-14-15 часови нощни смени - бол. Ако може и с два месеца пробен период без заплащане - идеално.

Отивате в уречения час, на орисаното място, при «ИзбранияТ!». И хоп тя се оказва «ИзбранатА!»

Mислите си - поне е жена и няма да ви "обработва" като чувал с въглища.

Влиза се в правилната стаичка. Мониторът, мишката и клавиатурата се изместват като случайни предмети, пречещи на полето на работа и зрение.

От там, където се държат листовете и индигото, ви се подават подходящите инструменти и започвате да пишете. Да, де, ама много сте си въобразили.

Вие не идвате да подадете оплакване, вие идвате, за да ви продиктуват дума по дума вашето оплакване.

Времето тече ли, тече. Майка ви е изчезнала зад граница, тъй че правилните полицаи трябва да намерят още по-правилни полицаи - Интерпол. Но за да е по-ефикасно, ей така, е хубаво да има още една институция по между им - Външно министерство.

Минава една седмица, говорите по телефона с не толкова правилния полицай и той ви заявява, че ей сега ще "ЗАНЕСЕ преписката" ви в МВнР. Като си представите още документи и още индиго, ви се струва, че процедурата би била по бърза в Склотланд Ярд през 1901 година, когато необходимите бумаги са се разпространявали с вестоносци на конски гръб.

Другото което става ясно е, че българските полицаи "нямат право" да вадят телефонни архиви. Аджеба и живота ви да зависи от това, е невъзможно някой да каже "Добър ден, аз съм полицай Х, моля пуснете ни една разпечатка с обажданията на този телефонен номер и съответните им имена, във връзка с ей това разследване..."

Вече сте изтрезнели от каквито и да е пропити телевизионни сладкодумия - "да, ние сме зле - ама малко само - може и къде къде по-зле", с които телевизорът постоянно ни облива, сякаш убеждавайки себе си.

Тогава набързо си припомняте, че слава на Бога, вселената и всичко свято - субкултурата ни се простира само до границата. И действително човечеството макар и ние не - се намира в 2014та година.

Решавате директно да говорите със полицията в населеното място в Шотландия, където за последно ви е известно да е била майка ви.

Съдбата малко ви се усмихва и даже имате общ познат, който живее в същия град. Той, като човек, с когото сте си разменили 2 приказки по случайност, се заема с вашите проблеми сякаш са негови.

Отива до които и да е от тамошните полицаи и пуска издирването ви - директно на място.

За 24 часа се свързват с вас и провеждат три разпита с него, като човекът своевременно е снабден с цялата нужна информация - включително и ръчно написан факс, заявяващ, че това е действителен случай и вие - три имена, копие от лична карта, обяснение и подпис - сте помолили човека да ви помогне.

Случая е труден. Но надежда има, Шотландия не е в третия свят като нас и е нормално майка ви да се е натъкнала на любимите ни български фантомни посредници, които ти взимат документите и средствата за комуникация, държат те да работиш 6 месеца и те изритват обратно у нас с 200 лева и достатъчно преживявания, че да ти се смеят бабичките, като те дават по новините в 8.

Майка ви, като всеки друг, е грабнала възможноста да изчезне от тук като удавник сламка, и не е имало време да обяснява на дълго и на широко къде точно отива, при кого, за колко и какво точно ще прави.

Роумингът оттук до Шотландия е над 4! лева на минута - все едно сам да си правиш сърдечна хирургия. Нормално, СИМ картата е в кофите за боклук, им казвате вие. И всичко, с което полицията в Шотландия разполага, за да открие майка ви, са данните й, email адрес и skype име.

Питат учудено за такива нормални неща като телефони и банкови сметки. И се чудиш как точно да ги въведеш в българската култура, без да звучиш като извънземен. За телефоните горе-долу могат да видят и в гугъл за новините по нашите земи. Ама да седна ли да им обяснявам, че човек с цялото си имане от хиляда лева в джоба не си отваря банкова сметка - в любимите ни банки, които искат 5 лева такса, за да вложиш 10 лева в разплащателна сметка.

Вече редовно се кореспондира на електронна поща с полицията в UK, макар и недоволни от оскъдните данни. Цялата налична информация е обиколила всички необходими техни институции и вече е потвърдено, че търсената жена е влязла в страната през летище в Лондон. Общият познат също ви казва, че е било без значение дали е дали свържете с полицията в града му сами, не биха ви взели по-малко на сериозно и без него.

Минава се още една седмица и майка ви е потвърдено жива и здрава в града, където се очаква да бъде! Ура! - камъкът от сърцето ви пада. Започвате да спите нормално.

На следващата сутрин се обаждате да уведомите българските и, по-специално, точно определените полицаи че майка ви е намерена жива и здрава, и могат да спрат да си хабят индигото.

След това почва телефонен тормоз как трябвало да дойдете да пуснете контра-жалба, за да се спре разследването.

Нищо, че сте в Пловдив на командировка. Не се ли явите веднага на точно определената полицейска врата в уречения софийски квартал - край - светът свършва. Или поне малко хартия, със сигурност.

Тази информация вече не ви се струва странна, защото си давате сметка колко трагедии са потънали до гроб в индиго. Дотам, че някой е седнал и е написал закон, забраняващ изрично разследвания за изчезнали хора да се приключват без писменото съгласие на подалия жалбата.

А полицаят по телефона настоятелно и грубо повишава тон, че видиш ли, когато са ти вършили работа, си ги търсил през 2 секунди. Ама сега, като я били свършили, нямало да си допишеш домашното.

Вече сериозно се замисляш за посещение в психичния диспансер, защото се чудиш с какъв мозък още пребиваваш в тази страна и леко се усъмняваш че уви ти беше този оведомил софийска полиция, че майка ти е намерена жива и здрава и вече си говорил с нея - вместо те да те уведомят.

Колко сме далеч от Сиера Леоне, питате?

Честно да ви кажа, огромната разлика, че по-улиците ни не циркулират джипки с ганстери, нарамили всеки по 2 калашника и един гранатомет, мен не ме стопля. Даже бих искала да ги има - поне ако присъстваха нямаше да си позволим да си въобразяваме, че нивото ни е друго.

А поуката каква ти е, бихте питали?

Евала на Влади Въргала, че уби Христо Шопов в сценария.

* Текстът е получен на редакционната поща на Webcafe.bg