"Уау! Мотори, пейзажи, дух, светлина... Благодаря ви, момчета, за бягството, което ми предложихте!" - пише потребителят Jake под поредния пост в един от най-популярните тематични блогове на Западна Европа, воден от модератора vincent.
Постът е посветен на Motonetas Picantes Social Club, група млади мъже с различни професии от Буенос Айрес, които са превърнали мотоциклета в нещо много повече от превозно средство. За тях машините от 60-те и 70-те не са просто обект на хоби-реставрация.
Не, тези момчета едва ли са наизустили "Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет" на Пърсиг и със сигурност не са фенове на "Волния ездач" с Фонда и Никълсън. В лицето на един нов фешън-тренд те са превърнали старите си мотори в огледало на самите себе си... а може би се е случило точно обратното!
Мотоклубовете не са нищо ново. Водят началото си от периода непосредствено след Втората световна война в Англия и САЩ. В годините на икономически напредък - 50-те и 60-те на миналия век, мотоциклетът се превръща от символ на статус за богатите, какъвто е бил в предвоенния период, в превозно средство за бедните.
По това време улиците на Западна Европа и Щатите са пълни с млади мъже, които по време на службата си през войната са придобили технически познания над средното ниво. Водени от споделената любов към високите скорости и адреналина те се организират в клубове, където купуват стари мотори, "стягат" ги и започват да се състезават с тях по шосетата.
Така във Обединеното кралство се появяват "Ton-up Boys". "Ton-up" на жаргон означава „повече от 100 мили" (160 км) в час. Тези момчета вземат евтините по това време мотоциклети "Triumph" и им слагат двигатели от спортните "Norton", получилия се хибрид те наричат със сбор от имената на донорите му: "Triton".
С тези самоделки те летят по новопостроените магистрали на Англия, като се стремят да изминат разстоянието между две магистрални кафенета (близо 30 км) за времето на една песен, пусната едновременно на джубоксовете в двете заведения - около 5 минути! Това им спечелва още два прякора - "café racers" или "rockers", от "rockabilly" - музиката, която те слушат. Да, "рокер" всъщност идва от там, съвсем не от вмирисаните, пияни бандити в американското кино.
От другата страна на Океана случаят е друг. Младите американци, служещи в Европа, се сблъскват със значително по-леките и повратливи европейски мотоциклети и това е любов от пръв поглед. Веднъж завърнали се в Америка те започват да модифицират своите "Harley Davidson"-u от моделите "Knucklehead" и "Shovelhead" като се стремят да ги олекотят максимално.
Получилите се рожби на техническия индивидуализъм винаги се оставят в недовършен вид, наричат ги "bobbers" (от "to bob-out" - орязвам, подкастрям). Илюстрация на това явление донякъде ни предлага филмът "The Wild One" от 1953 г. с незабравимия Марлон Брандо. Всъщност американците отиват една крачка по-далеч, когато започват да режат, удължават или пък скъсяват и рамата на мотоциклетите си, придавайки им непривична форма. Така се създават първите "choppers".
Но обратно към настоящето! В края на последното десетилетие, със засилването на "винтидж" модата на много места се появиха клубове, които се стремят да възобновят тази мото-култура. Само че този път има доста промени. Клубове като "Southsiders Motorcycle Culture" от Южна Франция, баските "Blitzkrieg Machines" или пък работилниците "Brat Style" от Токио, имат двояка мисия.
От една страна те обединяват млади хора със страст към механиката, а от друга - превръщат мотоциклета в изразно средство, дори произведение на изкуството. Лайтмотивът на това движение се изразява не толкова в самото реставриране на стари мотоциклети, а най-вече във възстановяването на един начин на живот.
Така през последните няколко години по европейските и американските пътища отново започна да се появява една колоритна тълпа младежи, които с цялото си сърце се посвещават на носталгията към една отминала епоха, пречупена през креативността и стремежа към индивидуалност в униформеното общество на новия век.
Къде сме ние? Разбира се, на първо място ние нямаме това наследство - 50-те и 60-те години на миналия век за жалната ни Родина са едни от най-тежките. Дори и дядовците ни да са имали времето и желанието да се занимават с модифициране на мотоциклети ми се струва, че точно по това време те са били ангажирани с по-реалистични проекти, например да оцелеят сред комунистическите репресии и следвоенната криза.
Изолацията от ерата на развития комунизъм е най-вероятната причина за това нашите бащи да не са чували за тази култура, по тяхно време си е било постижение да се сдобиеш с плоча на Лед Зепелин, какво да говорим за останалото? Що се отнася до големите ни братя, то двадесетте години преход така и не им отвързаха ръцете. Тези от тях, които можеха да си го позволят, обикновено нямаха нужното свободно време, а тези, които имаха времето не можеха да си го позволят.
Така че топката е в наши ръце! И наистина - в последно време все по-често срещам млади хора, които имат и желанието и възможността да създават красиви неща. Онзи ден посетих прекрасния гараж на един мото фен в околностите на София, който с нездрав ентусиазъм реставрира соцмотоциклети и постига изключителни резултати. Така че давайте!
А има ли смисъл въобще да коментирам удоволствието да управляваш и поддържаш нещо, което си създал сам? Нещо, което представя теб и твоята същност много по-добре от който и да е съвременен шаблон. Струва ми се, че именно в това е смисълът на всяко подобно начинание.
