Няма начин да не ти се е случвало. Трябва да свършиш нещо, наречено "много важно" точно когато всички се размотават боси наоколо, разменят си вицове и подхвърлят накъде да поемат - за риба или на фест или се опиват от екстремното хрумване да бият едни 350 километра, за да посрещнат т.нар. Джулай и да се върнат веднага на другия ден (понеже и те работят).
Онзи ужасен момент, в който тъкмо да скочиш в пенливите им емоции, пред теб се изправя някакъв тухлен звяр и ти напомня, че точно сега май не му е времето. Като пред трибунал си, обвинен в предателство и към човечеството, и към собствения си хедонизъм, умувайки кое е най-важното. Все едно са ти отредени хиляда и петстотин години на тоя свят, които пак не стигат за лигавщини.
Даже в момент, в който някой те прави по-харесвана и желана отвсякога. Предложението да се разкарате за 24 часа до морето, иначе и той няма да тръгне, иначе няма смисъл, разрежда лепкавата горещина, компютри, бюра и графици и те бухва в огромен фонтан, от който сам успяваш да се издърпаш.
Връщай се с гордост към този разумен отказ, вместо към онзи изгрев на онзи бряг. Само заради няколко спешни задачи, битовизми и обещания, на които никой не те кара да теглиш черта, а да имаш повече смелост после да ти излязат през носа.
Как се подреди така, за да чуеш от най-милия си човек "Ти май вече не си идиот", изречено с полушеговития тон, с какъвто се говори на някой, който не може да напълни и една раница за плажа, освен ако не е обрал поле марихуана, а сега не смее да я пренесе от едната до другата стая.
От месеци се оплакваш, че се въртиш като зациклил браузър, а устните ти са застинали в онова не-ми-се-говори състояние, сякаш цялата сеизмология се е овесила на врата ти. Сам се вкарваш в несъществуващата оферта, че само да свършиш това, това и това, ще залееш работохоличния си живот с бензин и ще се паркираш завинаги на прогизващ от мента плаж. Но не сега или утре, може би към края или началото на другия месец или направо септември, когато ще ти е останало енергия за нещо диво, колкото то почти веднага да се превърне в минало.
Кой ни кара да се свеним от импулсивните си желания? От ония мигове, в които тръпката между двама ни просветва като морски фар и въпреки това му обръщаме гръб, понеже, о, така или иначе вече сме женени - и си оставаме да висим пред маркетинговата светлина на таблета, на фона на някое ужасно плажно парче, чакайки времето за добре планираната почивка.
На кой му се струва нелепо, че си замръкнал в някоя пещера над морето, объркал си караваната, обрали са ти палатката или си вдигал шум в семеен хотелски комплекс в седем часа сутринта...
На кой му пука, че в понеделник все още предъвкваш пясък пред компютъра в офиса си, напипваш изсъхнали водорасли в джоба си, а ръцете ти оставят солени следи по клавиатурата. Наистина ли смяташ, че е по-добре да си верен на "кариерата" и устоите си, отколкото на човека, когото обичаш и той ти предлага всичко за едно денонощие. Море. Където всяка настръхваща дума има ехо и всичко хубаво почва отначало.
