"Преди да ни направят бедни, ще ни направят прости", беше казал преди време историкът Андрей Пантев. "Успяха и в двете", допълни преди две години в едно свое интервю за БНР социологът Иво Христов.
Колкото и да ми е мъчно да го призная, и двамата се оказаха ужасно прави.
В България от години е национална политика културата да се потиска и у обществото да се възпитава идеята, че тя е нещо елитарно и претенциозно, което само харчи пари в една и без това бедна държава.
Потребността от културен живот е изведена като каприз и неизменно се свързва с всичко, което противостои на всякакви положителни икономически категории като благосъстояние, растеж, капитал. Да си артист е недоходно и несериозно, а когато да бъдеш такъв е личен избор и настоятелна борба да се реализираш, това вече се определя и като безотговорно.
„Музикант къща не храни" беше казал някога народът ни, който по принцип не ги обича тия работи със свиренето, пеенето, играенето и рисуването, когато те станат професия.
По времето на социализма, когато колкото и първична да беше властта, инстинктивно си даваше сметка колко важно оръжие е изкуството, да бъдеш културтрегер означаваше общо взето да произвеждаш възхвали за властта във всякакъв арт вид.
Вкусът се манипулираше, но въпреки това съществуваше арт среда и тя развиваше свои идеи често и извън соц-рамките.
Старите театрали още си спомнят как се чакаше на премиера да дойде Бай Тошо и с какво облекчение целият творчески състав отдъхваше, когато чуеха гърления му смях след някоя пиперлива, критикуваща режима реплика.
Изкуството беше овладяно, контролирано, насочвано, поправяно и спирано, но е факт, че към него и неговите автори имаше изграден институционален и обществен респект. То и затова в академиите по изкуствата тогава кандидатстваха по триста човека за едно място, а да си актьор, художник или музикант си беше престижно.
Новото време и новите управници успяха да убият дори това. "Аз съм прост и вие сте прости, и затова се разбираме" казваше премиерът. Няма как при това положение и без това принципно готовото на опростачване население да не се плесне по челото и със самочувствие да си каже:
„Е, па и я съм като него!".
От друга страна, масовото опростачване се случи не без участието на самите културни институции. Да бъдеш артист е усилие - същото е и да си културна институция.
Когато държавата не те подпомага финансово, за да можеш свободно и спокойно да водиш своя артистична политика, да правиш не само продаваеми спектакли, изложби и концерти, си принуден да оцеляваш според масовия вкус. През годините в този трап се оказаха много театри и галерии.
Сатиричният театър, който беше най-посещавания по време на социализма, тъй като от сцената му на езоповски език се чуваха истини за властта, които хората тихо си споделяха у дома на спуснати завеси и пуснато радио, увисна предимно с глупави и лековати постановки.
Десетки галерии затвориха или се превърнаха в магазини, където можеш да си купиш картина, която по цветове ще ти се върже с фототапета в хола. Детските театрални студии се превърнаха в подготвителни курсове за деца-модели.
Всяко второ хлапе има свое досие в рекламна агенция и се надява някой ден да участва в достатъчно мащабна телевизионна реклама, че всички във фейсбук да му завидят.
Хората разбраха, че да си актьор не е толкова доходоносно, освен ако не те харесат за някой сериал, и престанаха да тикат децата си да кандидатстват в академията. Днес така или иначе всеки може да се покаже по телевизията, стига да се яви на кастинг за каквото и да е - от готварско предаване, до риалити формат или „Съдби на кръстопът".
Това им гарантира най-важното - петнайсетте минути слава в родното село. Какво ти тук изкуство, какви нужди от духовност!
За тези, които така или иначе приемат като ненужно усилие потреблението на култура и изкуство, тази ситуация е нормална.
„Кат' имам нужда от леб и лимонада, немам нужда от опера и тинтири-минтири!",
казваше едно време учителят ми по военно обучение в училище, за когото така и си остана мистерия защо ходим организирано на театър вместо на полигон. За хората, които все пак имат истинска нужда от духовна храна, обаче, страшното е, че пазарът за нея и днес, повече от четвърт век след промените, е обидно оскъден и неактуален.
Сетете се кога за последно сте гледали чужда театрална трупа на гастрол у нас. Говоря за голям театър, за истинско събитие. Освен по-честите гостувания на руски и грузински балети и от време на време на поредно, вече втръснало издание на Lord Of The Dance, няма нищо.
Не знаем какво се случва в театъра по света, не познаваме новите имена, дори нашите родни станаха част от световните афиши някак без наше знание.
Точно така се случи с режисьора Галин Стоев например, който от години работи в „Комеди франсез".
У нас, при толкова сцени и театри, все още няма танцов театър. Единственият фестивал за това толкова красиво, модерно и комуникативно изкуство у нас беше Sofia Dance Week, което се превърна в One Dance week. От време на време се появяват плахи постановки на танцови спектакли, но културата на публиката е толкова неопитна в тяхното възприемане, че дори не си дава шанс да отиде и да го преживее. А всъщност този тип сценично изкуство е толкова достъпно и приятно за съпреживяване!
Същото е и с художествените изкуства. Не познаваме младите си и интересни автори, представянията им минават вяло, защото те не са интересни нито на телевизиите, нито на повечето медии.
Пък и накрая все отнякъде се появява като deus ex machina Светлин Русев, който с всемогъщата си ръка отделя „ценното" от „неинтересното" и ние отново сме принудени да следваме неговото разбиране за изкуство. Не, че не е голям творец, ама хайде пък да видим и други. Кипящото време на пърформансите и инсталаците от началото на деветдесетте години отмина и онези вдъхновяващи артисти си намериха преподавателски места, заминаха за чужбина или просто се кротнаха, защото им писна да се борят с вятърни мелници в страна, където чалгата е стандарт.
В галериите ходят едни и същи хора, които без друго са в бизнеса, музеите са заключени за млади или противоречиви автори, а и масовият вкус е толкова фигуративен, че ако не си нарисувал с фотографска точност къща с мостче и два бора, не очаквай да продадеш.
И с музиката е така. Ние не знаем нищо за новите композитори на симфонична музика, не чуваме нови имена в джаза, а когато у нас гостуват такива творци, те обикновено са в програмата на някое клубче, където публиката наистина е твърде отбрана и е не повече от стотина души.
Операта ни е класическа до втръсване, а по-нестандартните представления или изпадат в тоталния кич (като мюзикъла „Аладин" в Музикалния театър, който с децата ми напуснахме още в антракта, поразени от самодейното му ниво), или са част от кратки проекти и имат до две-три представления (като прекрасната инициатива на фондация Cultural Bridges „Американски балет за България").
Големи поп и рок звезди правят концерти у нас, но младите и неизвестни все още по света музиканти тук нямат шанс да напълнят салона, защото просто у нас няма възпитаван интерес към непознатото изкуство.
Не си ли известен, не ми се продавай! Оттук нататък какво да говорим за всякакви мултидисциплинарни спектакли, които по света са практика отдавна! Игра на светлини, дигитално изкуство, арт пърформанси, експериментален театър, спонтанно изкуство, арт акции, инсталации...